Войникът, който не можеше да пее

     Когато внуците му се подготвяха да извършат някоя беля, дядо Делян ги усмиряваше... като им разказваше за лудориите, които самият той беше направил в детските и младежките си години. Синът му не одобряваше това и само клатеше глава:

- Така само им даваш идеи!

- Не, всъщност ги уча кои пакости си струват и кои– не.

     Така и този път децата се скупчиха около дядо си, готови да се насладят на поредната му история. Старецът се усмихна:

- Това се случи, когато бях в казармата...

- Кога? – прекъсна го най-малкото му внуче, което още не знаеше на колко години е дядо Делян.

- Отдавна. Доста възрастен съм, знаеш ли... айде да не казвам точно колко. Както и да е, за един  празник щеше да ни посети известен генерал. Трябваше да го посрещнем подобаващо, затова се взе решението тези от нас, които имат добри гласови данни, да изпълнят най-хубавите войнишки песни под съпровод. За да проверят уменията ни, ни заведоха в Музикалната академия. Сега е моментът да кажа, че природата ми е дала способността да пея като волна птица... е, вярно, като прегракнала чапла, но все пак птица! Научих това още като дете, когато ни идваха гости. Веднъж реших да поздравя с песен роднините, които бяха дошли у нас за вечеря. Родителите ми доволно пляснаха с ръце и ме качиха на един стол. Окуражен, аз запях колкото мога по-силно. Тогава гостите ни застанаха в ъглите на стаята, сякаш се опитваха да избягат от звука, и се наливаха с вино, току-виж им стане малко по-леко. Мама и татко пък се усмихваха с мъка, все още желаейки да докажат, че детето им е талантливо. Виждах обаче колко измъчвах всички с протяжната песен, която едва успях да изграча. След като свърших, седнах отново на масата и се умълчах. Роднините ми ме поздравиха за изпълнението... и повече на гости гледаха да не идват. Склониха да ни навестят пак едва когато се заклех, че вече само ще рецитирам стихотворения.

     Гласът ми се промени в юношеството, но не стана по-добър, напротив– дрезгавината, която напомняше на стържене, само се затвърди. Правилните ноти все ми бягаха, нямах и музикален слух. Вече пеех само когато бях сам в градината, защото, знаете ли, това ме разсмиваше. Само аз не се измъчвах от тези свои изпълнения, които често прогонваха съседите, когато излизаха на двора си и ме чуеха.

       И така, докъде бях... а, да, чаках пред кабинета в Музикалната академия. Естествено, ние бяхме войници и пеенето беше задължителна част от ежедневието ни. На плаца някак успявах да се справя, като не извисявах гласа си. За празника обаче бяха нужни талантливи хористи. Минаха много от другарите ми и тези, за чиито добри гласови данни знаех, наистина бяха одобрени. Другите не бяха включени в музикалната програма. Тогава изведнъж на изпитващия нещо му прилоша и бързо се изниза. Намериха му заместничка– някаква дребничка, миловидна баба, която с усмивка ни поздрави и влезе в кабинета. Когато ме привика вътре, огледах портретите и бюстовете на известни композитори и оперни певци в стаята и ме досмеша. Какво правех аз сред тях? Старата преподавателка беше седнала зад пианото и започна да свири кратки мелодии, които аз после се опитах да изтананикам по-тихичко, за да не я измъча съвсем. Накрая– представете си чудовищния ми късмет! – музикалната педагожка кимна:

- Ще участвате.

     Помислих си, че просто не съм я чул добре. Всички обикновени хора можеха да доловят пълното ми бездарие в тази област, та какво оставаше за преподавател в Музикалната академия! Останах си изпъчен насред кабинета и се взрях във възрастната жена, която чаках да ме отпрати. Тя обаче каза високо:

- Пеете добре! Ще Ви включа в музикалната програма.

     Изведнъж се смутих, а повярвайте ми, това рядко ми се случва! Можех да водя ожесточени спорове с всякакви противници, но с тази крехка, усмихната баба... Едва успях да възразя:

- Но моля Ви, аз познавам гласа си. Наясно съм, че не мога да пея!

Тя примигна насреща ми:

- Какво казахте?

- Аз не пея добре!

  Очаквах да ми се скара, че се опитвам да се измъкна от задължението си, но преподавателката направи нещо още по-лошо– съжали ме!

- Млади момко– подхвана възрастната жена– аз вярвам в таланта, който виждам. Много съжалявам, че досега никой не го е доловил и не Ви е оказал подкрепата, която заслужавате!

- Много мило от Ваша страна, но аз наистина нямам глас! От години съм наясно с това и сам си го признавам...

- Бихте ли повторили?

Застинах:

- Пея фалшиво!

- Недейте така да се омаловажавате! Вярно, може би Ви липсва школовка, но данните ги имате. Защо се страхувате да се изявите? Такава дарба не трябва да се крие, а да се сподели с другите!

     Нямах сили да ѝ се противопоставя, омекнах и просто се съгласих. Виждах, че наистина ѝ стана жал, че никой досега не е съзрял певческия ми талант ( който, разбира се, съществуваше само в нейния ум, за да допълни слабия ѝ слух). Накрая бабата ме попита за името ми и аз отвърнах:

- Делян Гинчев.

- Как, как?

Едва не разперих ръце, когато повторих високо:

- ДЕЛЯН ГИНЧЕВ!

           “ Край – помислих си – изгорях с тая глуха баба!”. Сега как щях да пея на празника? Бързо ми дойде наум решение– щях да се преструвам. По време на упражненията, изгубен в дългите редици от войници, аз само си отварях устата. Знаех песните наизуст и устните ми се движеха в такт, но не позволявах на гласа си да излезе навън. Все ми беше чоглаво, гнетеше ме мисълта, че не съм си на мястото и само си губя времето. Що за късмет имах? Ако на първия преподавател не му беше станало лошо, нямаше да го сменят с онази баба. Но вече всичко беше все едно...

          Дойде и празникът, строиха ни на няколко дълги редици. Всички бяхме чисти, изгладени, избръснати... само аз не бях изряден с тоя си глас. Дълго стояхме на плаца в жегата, преди да пристигне височайшият гост. Като го зърнах оня известен генерал и сериозното му и спокойно лице, изведнъж нещо в мен се преобърна. Спомних си колко ни бяха говорили за хладнокръвието и съобразителността му, на които се очакваше да подражаваме... Изведнъж гръмна музиката и всички около мен запяха. Както бях намислил, започнах да си отварям устата. Отново ми стана тежко, като си помислих колко часове се бях “ упражнявал” по този начин, погледнах невъзмутимото лице на генерала и в ума ми блесна една дума: “ край”! Хората казват “ като е гарга, да е рошава”– не! Аз бих се изразил така: “ Щом имам певческите способности на стара и болна гарга, няма да го крия!”... и започнах да грача!

       Представете си само как се сепна оня генерал, който преди това унесено слушаше войнишките песни! Явно имаше по-добър музикален слух от мен и веднага долови фалшивите тонове, но затова пък не усети откъде идват и уплашено се заозърта наляво и надясно. Доволен, че съм развалил цялата хармония, аз изведнъж замлъкнах. Гостът ни отново се отпусна, намери си наум някакво обяснение за внезапното смущение в потока гласове и пак се заслуша.

      Мина малко време и аз отново запях с пълно гърло. Другарите ми наоколо се преструваха, че не долавят безмилостното ми стържене, и геройски продължиха. Генералът едва не подскочи, като чу пак звуците, компрометиращи целия певчески състав. Опита се да остане невъзмутим, но се приближи с няколко крачки и безпомощно огледа първата редица. Аз извисих гласа си и внезапно спрях. Облекчен, но все още объркан, гостът ни се върна на мястото си и осъзна, че вече не можеше да слуша спокойно песните.

    Към края на изпълнението аз отново се включих. Отдалеч видях как първо побеля, а после почервеня лицето на висшия военен. Той рязко се изправи и тръгна по редиците, ослушвайки се за гласа на наглия саботьор. Както ви казах, рядко се смущавам. Тогава ми се случи друго– в мен се надигна лек страх, но в същото време страшно се забавлявах! Прехвърлих наум вариантите за развоя на събитията: 1. песента да свърши, преди генералът да стигне до мен, и да се отърва от гнева му ( странно, но не исках това да се случва); 2. да замлъкна и когато се озове достатъчно близо, военният да усети, че не пея; 3. гостът ни да мине покрай мен и да чуе ужасяващия ми глас.

    Реших да продължа. Щом бях започнал, щях да устоя до края! Нямаше смисъл да се крия. Песента вече почти привършваше, когато генералът най-накрая стигна до редицата ми. Очите ни се срещнаха и аз не потрепнах... просто се усмихнах и извисих гласа си още повече. Стъписан от дързостта ми, генералът отскочи назад с тих вик и когато след няколко секунди се окопити, успя да извика нещо несвързано и едва не ме изрита. Побързах да изляза от редицата. Докато се отдалечавах, нашият гост възвърна дар слово ( но не и самообладанието си) и изкрещя след мен:

- Махни се! Махни се оттук! Ще ме правиш на луд... Негодяй, обесник! Наглецът му с наглец! 

        Вечерта в спалното отделение един мой другар ме попита през смях:

- Магарето не може да не си покаже магарията, нали?

- Не беше заради това.

- Тогава защо?

- Искаха да пея и ето, пях...

София, 17.01.2025 г.