ГЛАВА ЧЕТВЪРТА: КОСМИЧЕСКИЯТ ВТОРИ ПРЪСТЕН

Космическият втори пръстен беше добре замислена отбранителна инсталация, разположена в неутрални космически пространства – отвъд така наречената екзосфера на планетата. Губернатор Елмбаум беше построил и нея. Тя беше струвала прекалено много на данъкоплатците. Отделно изграждането ѝ беше съпроводено от немалко политически скандали. Но едно беше сигурно – тя си вършеше работата отлично. И на външни лица беше забранено да си пъхат носа там. Едно от най-честите оплаквания беше монополът от власт върху това съоръжение от страна на губернатора. Но протестите отиваха в глуха линия.

След не особено големите формалности, Дислан бе представен на новите си работодатели. Енио Хамър не беше точно неговият типаж, но той не придиряше особено – стига да не му се месеха в работата и най-вече - в личното пространство.

Първото нещо, което направи, беше да обходи цялата база. Космическите инсталации бяха свързани помежду си с екванатиеви маркучи, които приличаха на нещо като “космически черва”. Те бяха опасали отделните модули на цялата система. “Колко романтична атмосфера за работа” помисли си Дислан и сам се зарадва на странното си чувство за хумор. Явно точно тук му беше мястото!

Първата задача, която получи, беше обслужването на релационните транслатори за звука на радарната система, които понякога се използваха в случай на нужда от някои закъсали пилоти на бойни спидери, излезли в близка орбита.

Със устрема на професионалист Дислан започна да човърка и да оправя всякакви нередности и да прави корекции, които сметнеше за необходими. Не му отне прекалено много време да се справи с тези проблеми. Нещото, което обаче го притесняваше, беше пълната липса на каквито и да било признаци на живот. Не за друго, но очакваше Енио Хамър да му дообясни още някои от задълженията му.

Не след дълго и той се появи. Беше достолепен мъж, който определено знаеше за какво става въпрос. До него крачеше млада жена. Не по-възрастна от двадесет и пет години.

Дислан почтително сведе глава. Все пак старшинството си беше старшинство. Трябваше и да признае, че по-възрастният мъж можеше и да му бъде от полза.

- Ендрю Дислан – тихо промълви той.

- Аз съм – отвърна той.

- Надявам се нашата станция да Ви се харесва, тъй като тук рядко идват нови попълнения – продължи достолепният мъж. – Вие сигурно не се чувствате особено поласкан да се занимавате с различни неща, които са много под действителните Ви способности. Ще се постараем да Ви даваме работа, която да Ви развива и да Ви задържи при нас.

- Оценявам жеста Ви – трогна се Дислан, въпреки трудността да изразява емоциите си.

- Разбира се нека първо Ви представя на тази дама. Тя е моята съпруга. Миеру*, запознай се с господин техника. Тази вечер Вие сте наш гост. Освен нас двамата тук има само две или три смени техници. И както виждате и без друго си е доста самотно.

- Едва ли аз съм най-подходящата компания, сигурно сте чували за мен – смотолеви Дислан.

- Няма нужда да скромничите. Всеки от нас си има своите недостатъци. Това не ми влиза в работата. Вие сте чудесен специалист. Но най-важното можете да си държите езика зад зъбите – доверително каза той.

- Това струва ми се е прелюдия към някаква тайна, която се каните да ми доверите – започна отдалеко Дислан.

- Точно така, момко – беше отговорът.

Седнаха да се хранят в специална столова, където учтивите домакини почерпиха Дислан. Той не се свенеше и похапваше добре. Атмосферата беше привидно спокойна, но той не си правеше илюзии, че зад тези добре изолирани стени от кевларит с покритие от хионови влакна, ще се дискутират неща, които биха могли да бъдат крайно опасни.

- Вижте, не сме Ви извикали да оправяте някакви кабели или релета. Вие трябва да свършите нещо много по-важно от това.

Дислан се превърна целият в слух. Той трябваше да бъде повече от внимателен, особено след като беше наясно, че ако се издънеше, можеше и никога повече да няма този шанс да напусне планетата. Щеше до живот да бъде затворен между четири стени и да поправя различни механизми.

- Момко, ти не беше пратен тук случайно. Така че приятелски те съветвам да благодариш на съдбата за този шанс – започна спокойно Енио Хамър. – От теб се очаква да заглушиш радарите на спидерите по време на битката, която дори още не е започнала, но определено ще бъде неизбежна след известно време. По този начин ще предпазим столичния град Имградон.

- Добре, но нека ви попитам и аз нещо – леко посърна Дислан, - има ли пръст губернатор Елмбаум с изпращането ми тук?

- Губернаторът е лично загрижен за сигурността Ви – осмели се да каже Хамър.

- Това трябва ли да ме ласкае? – контрира го Дислан.

- Може би поне малко – усмихна се Енио. – Но Вие, струва ми се, искате да сте наясно със задълженията си тук, нали?

- Да – отговори кратко техникът.

- Скоро всичко ще ви се нареди в главата. А сега може да отидете да поспите.

Макар да беше в стаята при съпруга си и госта, дребничката Миеру беше просто незабележима. Но все пак оставаше истинска дама. Добре възпитана и сдържана. Тя имаше важна роля в целия план. Истинската им цел беше да изкопчат тайната информация за разработвания боен кораб. Дислан естествено отдавна се беше сетил за това, но се правеше на глупак, за да печели време.

Изолацията му тук все пак нямаше да продължава вечно. Все някак си може би щеше да излезе от ситуацията с достойнство. Питаше се обаче дали конструираният супер-кораб е единствената причина той да бъде тук или нещо все още оставаше недоизказано?

Дислан се запита каква ли психика имаха обитателите на подобно място. Не всеки би издържал тук шест месеца или година. А някои живееха тук почти една четвърт от целия си живот, докато не дойдеше новата смяна техници.

В съзнанието му се смесиха твърде много картини и твърде много събития. Той едва беше оцелял, играейки ролята си на безобиден техник. Не пречеше на никого. Просто си вършеше работата. Имаше толкова много заинтересувани от това той да се провали. Но той не се проваляше. Напротив – тихо и мирно напредваше в работата си. Поне засега. Някъде там в ушите му бушуваше звукът на смъртта, която избягна по някакво чудо. Беше чувал, че Пейли не прощава на никого. За да го пощади сигурно имаше някаква точно определена причина. Известна за някои, но неизвестна за Дислан.

Дислан мислено се опита да си представи колко време ще му бъде необходимо да свикне да живее на място като това. Може би поне пет месеца. Той не беше от най-бързо нагаждащите се, но определено знаеше как да успява да печели съмишленици. Не случайно Ендрю Дислан беше най-добрият. У него имаше нещо. Нещо, което можеше да накара всички да му помогнат, когато го видеха, че се чувства заплашен. А той започваше да се чувства така.

След вечеря Енио го извика, за да го доразведе из своите владения. Отново потеглиха по екванатиевите “черва”. Повървяха известно време докато стигнаха до една точно определена врата. Беше доста по-различна от останалите. С леко по-тъмен обсидианов цвят и специална карта, която беше нужна за отварянето ѝ.

- Тук сме – насърчи го Енио и отвори вратата.

Дислан ахна. Истинска градина насред космоса, при това не просто някакви растения, отглеждани в етонианови стъкленици или пък чисти имитации на такива, а почти девствена гора. В нея се виждаха дори с просто око някои редки растителни видове. Едва ли беше прекалено голяма, може би не повече от сто квадратни метра или малко повече, но пак беше впечатляващо. Той беше чувал преди за подобно нещо, но никога не беше го виждал със собствените си очи.

- Виж, тук си не за да гледаш растенията ми, а да бъдеш моите очи и уши какво става на кораба. Знам, че някои се опитва да подготви смъртта ми като командир, защото това съоръжение може да реши изхода на войната. Това вече се крои от прекалено дълго време, но все пак.

- Ще пазя тайната Ви – отвърна Дислан, като не отделяше поглед от неговия.

- Останалото ще разбереш впоследствие – тайнствено каза Енио.

–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

* – Миеру – Двусмислие, породено от игра на думи от японски език “мир, спокойствие”, а от руски език “мера” - “размер”. Прави се алюзия, че героинята пасва на самотно и тихо място като това.