ГЛАВА ТРЕТА: ГЕНЕРАЛЪТ

Изонгдар бе облечен в своята черна роба, която образуваше клош при краката. Въпросната дреха бе изработена от странна смесица от кевлар, кисон и една материя, която дори все още нямаше име, понеже беше в процес на разработка. Нужно бе все пак да се каже, че въпреки известната си доза суетност, нещо, впрочем, съвсем нормално за човек от неговия ранг, Изонгдар съвсем не бе женчо, а напротив много опитен във военните битки и в дипломацията.

Изонгдар тъкмо минаваше четиридесет и пет години, докато генерал Пейли надхвърляше петдесет и пет, и тази разлика във възрастта се усещаше в яркия контраст между сребърните коси на генерала и все още напълно черната коса на адютанта.

- Адютанте, имате ли някаква идея къде по дяволите е Марк Ленър? – запита главнокомандващият на силите на Елохия генерал Джин Пейли.

- Успели са да се промъкнат през един от граничните ни постове в областта Синтрос и то доста нагло – с явен яд изрече Изонгдар, главният адютант на Западните сили.

- Срам и позор е за нашите войници да ги изпуснат по такъв просташки начин – беснееше генерала и дори почука с ръка по огромното си металическо бюро от зегандариански кевларит.

- Наистина, сър, прав сте – заговори с известно примирение адютанта, но не от раболепие или угодничество, а от чиста прагматичност, тъй като при създалата се ситуация не искаше да опъва и без това опънатите до краен предел нерви на генерала – Това, което са направили е груба грешка, която може и да реши изхода от войната.

Генералът прокара за миг пръсти по прошарената си коса, сякаш да задържи някоя мисъл да не избяга. След това много бавно процеди през зъби:

- Изонгдар, обясни ми отново как е станала цялата работа, колкото се може по-детайлно, ако обичаш.

- Доколкото ми е известно, сър, от информацията, която получих от моите шпиони, Марк Ленър, Пол Золски и още няколко неидентифицирани до момента души са пленили част от нашите и са им взели идентификационните карти, после със наш спидер са се добрали до граничния пункт и изпозвайки за прикритие взетите заложници, са преминали границата с Убундер.

- И? – произнесе генералът с тон, който издаваше нещо средно между мелодраматизъм, гняв и досада. – После?

- После следите им се губят – смутолеви адютантът. – Не успях да получа никакви допълнителни сведения по въпроса от нашето разузнаване.

- Остава обаче неизяснена причината защо един обикновен редник като Ленър ще взема за заложници обикновени войници и ще прекосява границата? – изрече генералът.

Адютантът мълчаливо сведе очи, но премълча и остави генерала да размишлява на глас.

- Рискът е прекалено голям, за да ги използва при проста размяна на военнопленници - продължи разсъжденията си той. - Тук се крие нещо много по-голямо и дори може би жизненоважно, но какво?

- Генерале, при цялото ми уважение – осмели се да продума адютантът, - да наредя ли да ви приготвят спидера за заминаване?

Пейли махна с ръка. Жестът трудно можеше да бъде определен, но адютантът предпочете да не настоява.

На излизане той хвърли поглед към генерала. Той беше обърнал гръб към хидронната врата, през която адютантът в момента напускаше кабинета на главнокомандващия.

Адютантът добре знаеше, че на двамата и предстои конференция по сигурността с губернатор Гордън Елмбаум, която не търпеше отлагане, заради избухналия граждански бунт в полиса. Нямаше какво да се прави. Нещата трябваше да се доведат до край.

^^^

Джин Пейли беше потомствен военен. Неговият баща Сър Ленуорт Имбус Пейли беше създателят на войската на Елохия въобще. Като такъв той искаше и синът му да продължи делото му и да не го разочарова. Той имаше огромна заслуга за възраждането на Военната мощ на Елохия. Той създаде бойните корпуси, без да чака никаква благодарност. Той изгради военната дисциплина и сила на войниците. Младите лъвове на Имградон бяха негова идея! И тя вече се отплащаше!

Построяването на космодрума “Урус Онкс” беше пак по негово време. Този военен обект беше наистина впечатляващ. Всичко в него беше премислено извънредно много. Разполагаше с цели шест основни дока за изстрелване на совалки плюс специален хангар, където да престояват спидерите, извършващи полети в рамките на планетата. Недалеко от космодрума беше разположено специално производствено хале, в което се произвеждаха така наречените совалки “Волтан”, а също и спидери от клас “Унищожител”. Една от съществените разлики в бойните летателни апарати на Елохия и Убундер беше радиолокационната система. Тези на Убундер имаха по-голям обхват на радарите, но елохианските бяха далеч по прецизни. Това тактическо предимство Пейли смяташе да използва особено при допълнителното дислоциране на войници на противникова територия. Там се намираха и някои от разработките на протонни ракети със среден обсег на действие. Наистина опасни оръжия, дълбоко скрити под земята в специални халета.

Той обаче знаеше, че един толкова успял човек, трябва постоянно да покрива очакванията. В противен случай пътят към гибелта беше твърде кратък. Не бяха твърде много онези, които можеха реално да застрашат живота му. Но той винаги се презастраховаше срещу евентуални покушения, а такива досега беше имало не малко. Колкото и да се мъчеше да си спомни, имаше известни несъответствия между думите на Изонгдар и делата му. Той го подозираше в двойна игра с губернатор Елмбаум – главнокомандващият на Елохия – но все още нямаше никакви реални доказателства.

Беше заложил капан на адютанта си и се надяваше той да клъвне. Тогава той щеше да се разплати с него твърде сурово.

Джин Пейли знаеше за огромните военни загуби по фронтовете и не си правеше никаква илюзия, че вече беше посочен в списъка на губернатора. Е, не може би точно днес. Може би някой друг ден. Но рано или късно щеше да падне жертва на огромното му его, което нямаше да му прости нито едно прегрешение, тъй като единствено Пейли се доближаваше до неговата власт, а Гордън не обичаше да дели с никого нищо.

Джин Пейли виждаше и накъде се развива целият конфликт. Той имаше шпиони навсякъде. Под негово давление беше организирал немалко чистки. При това твърде неотложни.

- Изонгдар, играеш опасна игра, но определено не с когото трябва и може да се опариш – промърмори той. – Само че все още се нуждая от теб, за да водя губернатора за носа или поне да се опитвам.

Трябваше да навести космодрума и да нагледа напредъка на военните разработки. После трябваше да се отбие и при Интендантсвото. Списъкът беше безкраен. Ако знаеше какво го очаква, никога не би се насочил към военното поприще. Но той не умееше да прави абсолютно нищо друго. И това го плашеше. Да беше добър военен с реални заслуги, но същия бюрократ като шефа си. А никой не обичаше бюрократи.

Политически той беше стабилен защото беше запазил отношение с всички профсъюзни лидери, които обслужваха военната промишленост и които имаха заслуга да бъде издигнат на този пост с цената на огромни подкупи.

Адмиралът знаеше, че военно Убундер ги превъзхожда главно в отличните си оръжия, но в количествено отношение превесът беше на тяхна страна. Техните инженери бяха пуснали в действие някои нови разработки, които той се надяваше да променят хода на войната.

За съжаление времето минаваше, а той не чуваше никакви конкретни новини, а само откъслечни слухове, говорещи за пълен провал, а това не беше добре. Това мирешеше на гибел. Неговата собствена гибел. Защо някой трябваше да противостои по такъв начин, който не беше много уместен. Само защото нямаше друга перспектива. Да, Пейли беше привърженик на военната сила и доминация, но ако интересите ми се запазеха, беше склонен да седне на масата за преговори. Времето минаваше, а той така и не беше получил никакви реални предложение за потушаването на конфликта. За сметка на това се отвориха нови фронтове и неговите военни сили се задъхваха да отговорят на променената ситуация. Генералът беше далеч от пенсиониране и не можеше да прехвърли отговорността на друг. Дори и да искаше.

Трябваше да се справи. Нямаше път назад. Всеки ден можеше да е последен, ако някои неща се изплъзнеха от ръцете му. Но той продължаваше да вярва и да се надява. Всяка минута ситуацията се променяше.

Днес смяташе да направи един неотложен преглед на един боен корпус, преди той да замине на фронта.

- Спидерът е готов – доложи отново Изонгдар, колкото да се натегне на началството. – След като беше излязъл, беше проверил отново. Всичко беше отлично и се беше върнал да уведоми генерала.

- Кажете, че пристигам съвсем скоро – нареди им той без излишни приказки.

- Четвърти батальон е готов за инспекция, сър – обърна се той към своя командир.

Полетът със спидерът не трая повече от половин час, колкото да покрие тридесет и петте зегандариански мили североизточно от полиса. Недалеч от тук бяха и мините за плексониарс, но разстоянието между тях и военния обект беше не по-малко от осем мили – като въздушните граници също се охраняваха строго.

Тук войниците се обучаваха в най-голяма секретност. Те даваха най-доброто от себе си, но никой от тях не правеше и най-бегъл опит да изпъкне. Това беше принципът. На бойното поле всички бяха равни и нямаше място за излишно его.

Истинската причина обаче Пейли да дойде и да направи проверка на батальона беше от съвсем друго естество. Ако искаше да се осведоми за положението в базата, имаше достатъчно секретни доклади и нямаше причина да се разкарва току-така. Той да се срещне лично с едно лице, за което му бяха доставили ценна информация. Въпросното лице се казваше Ендрю Дислан и отговаряше по техническата поддръжка на базата. Малцина дори и в базата бяха чували името му. Самият той се стараеше да изглежда толкова невзрачен, че да не привлича излишно внимание. Той като цяло трудно понасяше хората.

Пейли реши да направи формално обход на съоръженията и да прегледа войниците, както беше обещал. Докато течаха рутинните проверки, той все се мъчеше да срещне някъде въпросният техник. Да, базата беше огромна, но не чак толкова огромна, че да не могат да намерят един точно определен човек.

След като остави адютанта си да се оправя с техническите формалности, самият той отиде да навести отряда по поддръжката, без да буди излишни подозрения. Всичко вървеше повече от добре, но стана нещо, което леко го изненада. Едва не се сблъска с въпросния техник. Той смутолеви нещо, с което накара онзи още повече да се сконфузи, очаквайки едва ли не военен съд за проявено неуважение към висшето началство.

- Вие ли се Ендрю Дислан? – съвсем формално проговори Пейли, сякаш въпросният инцидент не се беше състоял.

- Аз съм – отговори онзи като по команда. – Извинете, генерал Пейли за това, че трябва да гледам повече в краката си.

- Не съм забелязал да е станало нещо нередно – прокашля се генералът. – Знаете ли, той иска да Ви види все пак?

- За кого говорим? – попита сякаш изваден от сън той.

- Ами за дядо Ви – съвсем спокойно промърмори генералът.

- Аз съм сирак, господине.

- Разбирам Ви, но помислете за себе си.

- Това, което казвате не може да е вярно. Аз съм просто син на фермера Бен Елайт. Спечелих стипендия за онези квалификационни курсове по механика и нанороботика, както и по заваряване в космически условия. Виждате с какво се занимавам, просто поправям разни неща.

- О недей да скромничиш. Твоите заложби може да са от полза за изхода на войната – каза съвсем меко Пейли. – Всъщност нещата са в общи линии доста прости. Той просто иска да се срещнете. Само веднъж. Ако не ти изнася, ще си тръгнеш.

Дислан го изгледа невярващо. Въобще не можеше да допусне, че един генерал може да му говори така. Срещата им наистина мина в пълна конфиденциалност, в едно от най-забутаните халета на ремонтните складове. Генералът носеше и хионов заглушител. Но не беше необходимо. Наоколо нямаше жива душа. Дислан се беше изолирал жестоко срещу потенциална човешка намеса в работата му. Дори и прекият му ръководител го търсене средно веднъж на две седмици и то само да му предаде отчета за свършената работа.

- Да разбирам, че решението ти е окончателно? – за последен път го запита той.

- Да – недвусмислено потвърди Дислан.

- Твое право е да решиш това. Но пък извън семейните неща, които мен не ме засягат, нека минем по същество. Какво разработвате в базата?

Дислан се оживи и му разказа много внимателно за новите разработки на тахионни двигатели, които бяха в твърде ранен стадий, но вече бяха направили кораб, способен да се движи с такъв двигател. Целта на проекта била приеритетна.

- А мога ли да запитам за името на този кораб? – бързо се намеси Пейли.

- Не, сър, не е дори и във вашата юрисдикция да Ви дам тези данни.

Пейли не беше вчерашен. Гато главнокомандващ само Върховния съвет на Зегандария беше над него. Но той вече отдавна не съществуваше. “Може би пък да са направили кораба по-рано? Кой знае?” помисли си той.

Преди да се разделят, той все пак реши да попита младежа един последен и много недвусмислен въпрос.

- Не се ли чувствате сам сред тези машини? Можете да имате доста по-добра съдба. Ако само малко промените мисленето си – промълви той, обърна се и излезе. И никога повече не видя Ендрю Дислан.

Изонгдар не се усъмни нито за миг, че нещо се е случило, тъй като лицето на генерала беше непроницаемо. Двамата се качиха отново в транспортната совалка. Преди да излетят обаче, един от войниците се опита да ги догони и подаде някакво малко пакетче на адютанта.

Двамата се изгледаха изумено.

- Отвори го! – нареди Пейли.

Вътре имаше малка снимка. На нея се виждаше красив тропически рай, а там някъде трима души. Единият от тях беше Гордън Елмбаум. А до него беше генерал Джейкъб Уолъс и съпругата му Катрин.

За щастие Изонгдар не разпозна никого от тях на семанатиевата фотография. Колкото и да е странно, дори и генерал Пейли. Всичко все пак си идваше на мястото. Малко по-малко. Джин Пейли беше научил прекалено много. Срещу прекалено малко.

Сега вече можеха да излетят. Спидерът ги отнесе далече-далече в небето. Там, където проблемите, като че ли не съществуваха. Там, където можеха да се отдадат на мислите си поне за малко. Там, където законите на живота можеха да се сведат само до разделителната линия между небето и земята. Може би това трябваше да е естественият ход на нещата. Животът си течеше много просто, но хората сами си го правеха труден. Пейли не беше благодарен на съдбата за подобно стечение на обстоятелствата. Беше постигнал целта си. Слънцето вече залязваше. Летейки плавно, спидерът се скри отвъд хоризонта.

^^^

Когато се прибра в малката си стаичка, Дислан започна да преглежда някои от бъдещите си проекти. Те не търпяха отлагане. На елатомовата маса се мъдреха специални енозантови проектори, които съдържаха електронен микрофилм. Щяха да го извикат по някое време и той трябваше да е добре подготвен. Знаеше, че след визитата нямаше как да не го посети още някой висшестоящ, който да не изиска въпросните чертежи. Да, генералът идваше сам и без да настоява за нещо конкретно от него, освен въпросното посещение. Да, той му беше отказал. Колко нагло! Но това само по себе си не беше достатъчно. Нужно беше много повече. Той трябваше да се постарае да бъде на ниво и да отговори на очакванията към него.

Чертежите на “Емзиру” бяха скрити в електронен микрофилм. Там бяха данните за тахионните двигатели, подробна специфична информация за херметичния отсек на апарата, за йонните стабилизатори и още куп характеристики. Дислан старателно се зае да унищожава филма. Трябваше да е по-подготвен. Сигурно скоро щяха да претърсят помещенията. И се оказа прав. По-малко от двадесет минути по-късно беше наредена извънредна проверка на техниците. Заповедта идваше неизвестно откъде, но той веднага се подчини, както и се полагаше. Нямаше какво да се лъжем! Беше успял да се отърве от издайническия филм. Парченце по парченце.

След като не установи нищо, проверката приключи съвсем безславно, но на него все пак му беше наредено и беше пренасочен в поддръжка на някои инсталации в околоземна орбита. Нямаше нищо против всичко това, тъй като прекарването прекалено дълго време в космодрума се беше отразило сериозно на психиката му. Така поне щеше да има време да учи и да се развива. А това той желаеше силно.

Поддръжката на космическите инсталации най-общо представляваше отчитане на променените параметри по движенията на някои спътници, а също и елаториевата антирадарна система, която трябваше да неутрализира някои особени проблеми, които бяха налице. Досега винаги Дислан беше консултирал редица видни специалисти. Сега просто щеше да застане на тяхно място. Беше толкова просто. Просто и ясно.

На другия ден той премина необходимия инструктаж. Космодрумът “Урус Онкс” беше вече част от миналото му. Може би една не чак толкова приятна част!

Дислан се качи на борда на совалката, която го беше докарала до космодрума. Този път тя трябваше да го изведе в околоземна орбита. Когато впери поглед в смаляващите се силуети и мъничките мърдащи се човечета, които бързаха да изпълнят задачите си, през ума му мина, че за цялото време, през което беше пребивавал тук, не беше създал кой знае какви сериозни приятелства, да не кажем дори никакви. Нямаше да липсва на никого.

Командният отсек нареди нещо преди излитането на апарата. Дислан го разбра. По-късно се оказа, че са получили допълнителни инструкции да остане в близка орбита по дълго време от предварително планираното. За него не беше проблем. В крайна сметка щеше да се занимава с любимите си машини и съоръжения. Там горе в небето, в открития космос, той щеше да бъде много по-близо до Бог!

Совалката отлиташе далече-далече. Дислан мислено преповтаряше знанията, които смяташе за необходими за новото си назначение. Използваше всяка секунда, за да учи и да се развива. Нещо, което малцина всъщност умееха да правят.

Преди да навлязат в атмосферата проблясна една кратка кълбовидна мълния. За техниците това беше знак за добра поличба. Явно новото му поприще щеше да бъде успешно. Обзе го трепетно очакване.

Някои от метеоролозите на планетата даваха доста странно описание за това, което предстоеше. Наличието на кълбовидна мълния беше предзнаменование, тъй като тези странни топки светлина определено разпалваха въображението. Дори и в напредналото бъдеще учените нямаха точно обяснение за произхода на това явление. Техните теории в това отношение си противоречаха извънредно много. Според някои дори те се зараждаха в недрата на планетата Зегандария.

Дислан се замисли и се опита да направи равносметка на целия си живот дотук. Той беше най-антисоциалният човек, които изобщо можеше да съществува във Вселената. Може би за някои дори беше едно арогантно и гадно копеле, надянало маската на смирението, която гарантираше оцеляването му в така наречения социум. Неспособността му да понася хората около себе си го беше накарало да избере именно тази професия. Каквото и да говорим, той се беше заинатил да оцелее въпреки всичко и всички. Беше роден инат. И беше свикнал да си върши работата сам. Е, за някои неща поне от професионална гледна точка можеше да направи изключение. Заваряването на елаториевата радарна система трудно можеше да бъде осъществено от сам човек поради спецификата на дейността. Той добре знаеше, че имаше някакъв шанс да подобри уменията си за работа с хора. Преди да се качи на совалката главното командване му беше сложило специален електронен печат “Благонадежден”, което си беше своего рода признание. Нямаше право да се сърди на никого.

Когато всичко се смали дотолкова, доколкото беше възможно той осъзна ясно, че вече беше достатъчно далеч от хората и техните проблеми. Трябваше да се срещне с Енио Хамър – главният инженер на така наречения “Космически пръстен”, които да му помогне в някои отношения. Той имаше достатъчно препоръки да го направи. Имаше и специален електронен идентификационен пръстен, защото в близкото минало някои политически престъпници бяха отвлекли една от совалките и бяха “духнали” към Непознатия квадрант.

Полетът отнемаше малко повече време от планираното. Совалката преодоля стратосферата и директно навлезе в така наречената екзосфера. Нямаше съмнение в едно нещо обаче. Там някъде се криеше разковничето на неговия успех. Дислан беше приел новата възможност като своего рода повишение и не роптаеше. Беше време да види звездите, за които толкова дълго беше мечтал скрит в прашното си и задушно помешение на доста метри под земята. Беше време да изследва нови хоризонти!