- Защо?
Тежки сълзи политат от височината на очите ми, минават през празнотата на настоящето и с всичка сила се забиват в кожената седалка. Звукът от сблъсъка е оглушителен. Чувам как времето се изплъзва през пръстите ми като горещ пясък. Усещам смирение в страха.
Поглеждам го сякаш го виждам за първи и последен път. Александър стои на шофьорското място встрани от мен, поставил едната си ръка на волана, от който кървавата му длан виси, притихнала.
Пръстите на краката ми изтръпват и кръвта ми кипи, замръзнала на място във вените. Страхът се плъзва нагоре по тялото ми и ме обгръща цялата. Формата на белите ми дробове е учудващо правилна. Впрягам всичката си сила, за да си поема съвсем малко въздух, който след това с болка се изтръгва от мен. Превръща в пара пред очите ми и изчезва безследно.
Вглеждам се в безупречно загладената назад кестенява коса на Алекс. Очаквам капака на черепа му да се разтвори и да разбера това което не разбирам.
- Отговори ми!
Крещя, но гласът ми е само ехо в бездна. Болката продължава да гори навсякъде по мен. Поглеждам ръцете си и от кожата ми излитат златни нишки.
Изчезвам ли, Господи?
Отново вдигам поглед към Александър.
- Алекс... - прошепвам, но той не ме чува.
Нова огнена болка избухва в слепоочията ми. Цунами от спомени разбива съзнанието ми и всичко се руши. Вратите по гънките на мозъка ми се откъсват от пантите си под мощта на урагана. Всичко е на свобода сега. Черепът ми е земя, която се разцепва на две и от пропастта се понасят църковни песни.
Проправям си път обратно към реалността. Сякаш пълзя през тръни. Отново пред очите ми е Алекс. Челюстите му се затягат като менгеме. Петната кръв по сакото му с цвят магнолия крещят срещу мен . Александър настояваше, че е бяло, а не магнолия.
Сакото е магнолия! Сигурна съм! Не съм лъжкиня! Господи, кълна се, сакото е магнолия!
Свеждам поглед към дланите си, лежащи свити в скута ми. Върху тях капе кръв. А разрезът на гърлото ми зее и става течение.
Алекс се протяга през мен и отваря вратата на колата. Не ми говори. Ръцете му старателно не ме докосват.
С шумолене, последните песъчинки време се изплъзват от ръцете ми, върховете на опашките им парят по кожата ми и всичко замира. Тишината тежи върху раменете ми и жилото на паниката се забива между гърдите ми.
И вече нямам глас. Нямам ехо нито шепот. Последните златни нишки отлитат от тялото ми и ме забравят. И сега разбирам. Вече не съм нито огън, нито светлина. Не съм почва, нито ураган. Не съм жена, не съм дете. Не мразя и не обичам. Не изпитвам болка. Няма ярост.
Аз съм просто смирение в скръбта.
- Лек ден. - Алекс не чува мислите ми. - Ако искаш направи чай. Да пием като се прибера.
Тишина. Обичам го...
Сакото е проклета магнолия, мисля си, докато слагам изпадналата си обувка с цвят слонова кост. Време е да си тръгвам. Избутвам открехнатата врата и се свличам по корем в снега. Студът ме посреща топло.
Чакал си ме.....
Ръмженето на двигателя се разнася в пространството и колата на Алекс полита с всичка сила по заледената улица, оставяйки ме напълно сама в зимата.
Снежна буря се вихри свирепо около мен, но аз не усещам студ. Земята и небето се сливат в сребърна безкрайност. Даже хоризонт не виждам. Светът няма край. Няма и начало. Земята и небето са едно.
Забивам ръце в снега и се избутвам нагоре. Заставам на колене, вдишвайки дълбоко ледения вятър.
Какво спокойствие само. Несравнима тишина.
Изправям се на крака и тръгвам през снега, а кръвта от шията ми издава на къде вървя.

Изминавам определено разстояние и единственият ми спътник е звукът от скърцащите ми кости. Сравнително уморена съм. Докосвам леко с пръсти раната на гърлото си, от която вече не тече кръв.
Странно как стигнах до тук. Преди точно... всъщност не знам колко време. Когато ти прережат гърлото се забравяш малко. Та както и да е. Преди неизвестен период от време си имах всичко. Бях влюбена в красив мъж с успешна кариера. Аз самата съм успяла жена и изглеждам така както винаги съм искала. Ежедневието ми е от чисто злато, ако ме разбирате. Средите, в които се движа също са от красиви и резултатни хора. Щастлива съм. Наистина.
А сега? Сега вървя през снега с прерязано гърло и имам засъхнала кръв по роклята си, за която похарчих почти състояние. Краката ме болят, но няма да си сваля обувките. Просто няма да го направя. Толкова пари за тия обувки и ако не ги нося дори при такива обстоятелства какво изобщо бих могла да постигна в живота?
И точно в този момент най - големият ми кошмар се сбъдва. Зловещо пращене разкъсва тишината наоколо и единият ми крака се огъва болезнено като обикновено парче пластелин. Свличам се на колене и дъхът ми секва. Обръщам се плахо назад, за да видя ужасяващата сцена. Мъничкото токче с цвят слонова кост лежи мъртво в снега на няколко сантиметра от мен. Очите ми се насълзяват. Толкова пари дадох за тази рокля и за обувките си, а сега всичко е съсипано. Защо на мен?! Удрям снега с юмруци. Отчаяно вдигам глава към небето с намерение да изкрещя драматично като по филмите, но това се оказва голяма грешка. Главата ми се огъва тежко и застава по средата на раменете ми. По средата на проклетия ми гръб! Нали знаете какъв звук се чува, когато има силен вятър и блъска по прозорците? Е, същото се чува и от гърлото ми!
- Що за катарзис? - учудващо вече мога да говоря. Ама нима ми е нужно след като главата ми виси и мога да си видя задника?!
Изпръхтявам и раздразнено поставям ръце на хълбоците си. Какво да правя сега? Това е подигравка с мен! С мен! Обзета от мисли за собствената си непочтена гибел, едва доловимо чувам стъпки в далечината. Чудесно! Сега някой ще ме види в това състояние. Мен! По-срамно може ли да стане?
- Добър ден! - непознат и приветлив глас достига до ушите ми от неопределима посока.
- Ъм... добър да е? - отговарям несигурно. - Не ви виждам и не мога да бъда сигурна кой сте вие, но макар и да не се познаваме, бих желала да ви помоля за малко помощ...
Последва мълчание, а след това снегът едва доловимо запя под стъпките на непознатия. Прецених, изцяло доверявайки се на слуха си, че идва към мен.
- Какъв е проблема ви, госпожице? - долавям странен акцент.
- Ами очевидно гърлото ми е прерязано и не мога да си вдигна главата. Молбата ми е да.... ами да ми вдигнете главата.
Отново мълчание. Защо му отнема на този толкова дълго време да ми отговори? Да не е някой идиот? Съвършено! Първо опозоряващ край, а сега и спасител некадърник. Колко недостойно само!
- Оу! - възкликна непознатият след няколко спазъма в гърлото ми. - Не можете да си вдигнете главата от гърба виждам.
- Да... - потвърждавам наблюденията му. - И бих била безкрайно благо...
- И имате сравнително тежък разрез на врата.
- Правилно виждате. Та, ако може...
- Наистина неприятно, мадам, ама наистина неблагоприятно.
- Майната му, бихте ли ми вдигнали главата!
Отново тишина. Започвам да се ядосвам и ми става хладно от проклетата дупка на проклетия ми врат.
- Да, наистина некомфортна позиция за жена с вашия статут.
- От къде пък знаете какъв е моя статут, господине?
Чувам как непознатият се засмива тихо. Кълна се, само да се изправя...
- Вие сте онази смахната писателка, която се омъжи за наркотрафикант. Бяхте бременна, нали? Кажете ми, наркотици взимате ли?
- Ето сега ще те пребия, малоумник! Само почакай.
Сграбчвам косата си с ръце и с едно рязко движение избутвам главата си напред. Последва звучно защипване след това краткотрайно хрущене и всичко си е на мястото. Отнема ми секунда да се осъзная и след това скачам на крака,обзета от силен гняв.
- Как смеете да коментирате личния ми живот с такава неблагочестивост!?
И както се бях наканила за убийство, изведнъж яростта ми се изпарява. Няма никого. Обичайната снежна гледка от преди. Последва покашляне.
- Тук долу, госпожице. Хихи.
Поглеждам надолу и точно до глезена ми стои врабче.
Дебело. Сиво. Врабче!
Какво?
- Учудена ли сте? - пита врабчето и започва да се смее, прикривайки човката си с крило.
Не мога да отговоря. Просто е твърде.... неочаквано.
- Явно да. - казва врабчето без да дочака отговор от моя страна и веселието му се изпарява. Слага сериозно крилцата си зад гърба като човек. Започва да крачи около мен с наведена глава. Явно разсъждава.
- Нямаме време за запознанство. Очаква ни много работа.
Смайването ми отминава, отваряйки път на въпросите.
- Каква работа? Какво запознанство? Аз.... аз просто искам да се прибера вкъщи и да си прочистя раната с риванол преди да се е инфектирала.
- Наистина имаме работа... - врабчето сякаш не ме слуша изобщо и просто си мисли на глас. Няма да го чакам. Омръзна ми.
- Сама ще се оправя явно. Приятен ден,....врабче!
Обръщам му гръб или по-точно ахилесови сухожилия и поемам отново през снега.
- Къде си мислиш, че отиваш? - гласът този път идва право до ухото ми. Стряскам се и отскачам настрани при вида на скоростно движещите се крилца точно до лицето ми,което води до рязко подхлъзване и тежко строполяване в една преспа.
Минута мълчание.
Лицето ми потъва надълбоко в студения сняг. Вдишам и издишам два пъти , а след това започвам да крещя, но писъкът ми излиза глух. Чувам как врабчето се приземява плавно встрани от мен.
- Искам да си отида вкъщи! - проплаквам сподавено. Няколко хълцания по-късно съм готова да се разпадна на части окончателно.
- Няма нищо, спокойно. - усещам потупване по главата. Току-що получих успокояващо потупване от врабче, докато лежа в снега с прерязано гърло и счупено токче. И на всичкото отгоре май не заключих вратата като излезнах.
- Изправи се, момиче.
- Не мога! - проплаквам. - Не искам да се изправям! Искам вкъщи!
- Нормално е да искаш това. Всеки в твоето положение иска да се прибере. Да си отиде...
- Какво е моето положение?! - крещя в снега.
- Но на теб още не ти е писано.
Опирам ръце в снега и се надигам тежко. Сълзите капят поройно от очите ми. Усещам тежест в главата. Поглеждам непознатото врабче право в малките му черни очи.
- Защо? - прошепвам.
Врабчето разтърсва глава и няколко снежинки се изсипват надолу.
- Ще разбереш, ако се изправиш и ме последваш.
Свеждам поглед обратно към дупката в снега, която лицето ми е оставило. Сънувам ли? Това случва ли се наистина? Ако звънна на мама, ще ми отговори ли? И тогава един вледеняващ въпрос изплува в съзнанието ми.
- Как се казвам? - гласът ми трепери, докато питам това. Гъсти кълба дим, треперейки излизат от устата ми и изчезват в надълбоко в сребърния въздух.
- И това ще разбереш. Само тръгни с мен. Сега. - врабчето посочва с крило малката пътечка в снега.
Явно нямам друг избор.
И до тук го докарах.
- Добре. - напрягам всичките си мускули и се изправям. Врабчето се понася във въздуха и застава точно на нивото на очите ми.
- Хайде, че се изнервих вече.
- Преди да тръгнем искам да видиш нещо.
Спирам се.
- Какво повече мога да видя?
Врабчето не ми отговаря, а само кимва с глава към дупката, подслонила лицето ми в снежната преспа. Проследявам погледа му и от мястото проблясва нещо.
- Какво е това?
- Вдигни го и виж.
Даже не се съпротивлявам вече. Изпълнявам каквото ми каза врабчето. Да, това казах.
Навеждам се, старателно придържайки главата си, и вдигам предмета от снега.
Малко кръгло огледало. Образът ми веднага изплува на повърхността. Изглеждам уморена.
И имам кръгове под очите.
- Какво виждаш?
- Нищо. - прошепвам без да откъсвам очи от лика си.
Този ден несъмнено е най-любопитното зрелище, съхранено в летописите на тъжната човешка комедия.
- Погледни по-внимателно. - настоява новият ми спътник.
Взирам се усилено в огледалото и изведнъж познатият ми до болка образ изчезва и на негово място се появява жена, която виждам за първи път. Кожата ѝ е сива, набръчкана, виснала и покрита с кафяви петна. Лицето ѝ е изпито и сухо. Но очите ѝ са най-плашещи от цялата картинка. Празни, болни, студени. Мъртви. Плитки светлосини езера,които се взират мъртвешки в мен.
Ужасът ме сграбчва за гърлото и от устата ми се изтръгва писък. Ръцете ми се оказват безсилни и изпускат малкото огледало. То пада тежко в снега, прогаряйки дупка в него.
Кой е това? Какво е това?!
Отварям уста, опитвайки да кажа нещо,каквото и да е, но не мога.
Даже стон. Ръцете ми стоят, замръзнали във въздуха, с широко разперени пръсти.
- Ако нямаш други въпроси, можем да тръгваме. - гласът на врабчето, категоричен и строг, долита като копие от далечината и се забива в мен, връщайки ме обратно в реалността.
Поклащам недоумяващо глава.
- Аз... аз... не разбирам...
Тялото ми не ми принадлежи. Умът ми не вярва в мен. Сърцето ми ми обръща гръб.
Аз. Съм. Мъртва.
- Да вървим напред. - настоява врабчето и полита пред мен. Отнема ми време да възприема видяното.
Но времето ми отдавна изтече.
Аз нямам време.
Защото не съществувам.
Секундите и вековете са единствените показатели за живот.
А аз съм мъртва.