Слънцето се събуди рано. Валеше първият пролетен дъжд и затова на небето разцъфна дъга. Кокичетата се усмихнаха, а новодошлите лястовички затанцуваха около локвите.

Врабчето Сивушко се показа от гнездото и поизтупа пухкавото си елече. Още сънено, то вече усещаше силен глад - коремчето му беше празно. Приготви се да отиде на закуска. В двора, където живееше, имаше много житни зрънца, защото баба Ваня хвърляше често, често на кокошките. Изведнъж врабчето Сивушко видя лястовичките – стройни и изящни. Те пъркаха наоколо. То им завидя за пъргавината и съжали, че  напълняло толкова през зимата. Почти се разплака, докато отиваше да си хапне. От някъде долетя сестричката на врабчето, която разбра, че то си мечтае да е като лястовичките – слабичко и елегантно. „Без пухкаво кожухче не можем да преживеем зимата, батко! – каза му тя – А кой, ако не ние, ще радва Ели и Мария, когато лястовичките си тръгнат наесен?”

Врабчето Сивушко се замисли, спомни си за усмивките на децата, които му махат щастливо през белия прозорец през зимата и отиде да закуси успокоено.