Врагът
Прехапа устните си до кръв, за да не извика.
Люкът се затвори и мъжете в сиви костюми, всички до един с маскирани лица и огромни очила, наподобяващи фасетъчни очи го затътриха към кушетката.
Металните скоби щракнаха през китките и глезените му и усети как температурата под него се покачи за секунди. В тясното пространство на Камерата замириса на собствената му кожа.
След минута накичиха черепа му със светещите вентузи и отблясъците им сякаш разкъсаха мозъка му. Лъч бяла светлина се спусна от тавана, проби пространството между очите му и задълба като свредел в невроните му.
Сивите костюми се вторачиха в мониторите. Усети как всичко около него се изпълни с нажежен въздух. Искаше да изкрещи нечовешки и отново прехапа устните си. После сякаш престана да чувства.
- Капитан Грациани- прозвуча от някъде басовият глас на Генерала- обвинен сте в предателство към Идеята!
Думите извираха от стените, спускаха се като пипала, браздяха телесата му. За миг улови горчиво- соления вкус на кръвта в устата си.
Нотка на съмнение пропълзя в мозъка му. Кой, кой бе той?... Тази кръв! Не, нямаше как да бъде негова. Та той бе хищник без сетива,... животно, създадено да контролира себеподобните си, да манипулира, да убива.
Той бе капитан Матео Грациани от Еничарския корпус на Унията.
Мониторите в Камерата изгаснаха. Разхлабиха скобите около китките и глезените му и усети как съзнанието му олекна. Превърна се в бяло платно, лишено от чувства и емоции.
После свалиха вентузите и направи опит да се изправи. Строполи се немощно на пода, а неоново- зеленият му цвят прониза изпразненото му от усещания същество.
Затвори очи и като за миг се изгуби. Видя се в буйните треви до реката, издигна се над папурите и полетя.
Стана му леко и безразлично за болката, изгарянията, циреите и кръвта по плътта му…Миналото!- съзнанието му се луташе нейде из незнайните му лабиринти, загнездени непонятно къде, носещи знаци, които го връщаха назад. Спомени, забутани в кривините на променената му същност...
Рееше се почти не знаейки кой е, когато съзря точицата матова светлина и се устреми към извора ѝ. Олекна, стана му бяло и лепкаво, плувайки към виделината...
В ниското видя сгърченото си тяло, сенките, които търчаха обезумели и подритваха телесата му. Крещяха неразбираемо. Знаеше, че са наясно с всичко в главата му, че искаха да остане подчинен върху неоновия под- заедно с онова, в което го бяха превърнали.
Тънка струйка дъх забълбука в гърдите му- сякаш си вземаше последно сбогом с грешното му, жигосано и изтерзано подобие на човешко създание. Съществуваше ли още капитан Матео Грациани- хищникът, верният воин на Унията?!
Направи опит да прекара балончето с въздух през гърлото си. Видя го как пълзи в бронхите му и незнайно защо бе синьо. Толкова синьо, че дори небето би завидяло на искрящия му, наситен цвят. Синьо, синьо- като очите на Анджелика, останала някъде далеч и много, много назад- при дома им, в детството. При мига, когато го разделиха от сестра му и му дадоха друг живот.
Позна я в тълпата… Преди час. Видя я- сред сбирщината, сред врагът, който бе еднакъв навсякъде по света. Врагът, който не спираше да иска винаги едно и също- истина, свобода, равенство…И не стреля! Стискаше автомата с болезнените топчета ММС- последното гениално достижение на науката, променящо съзнанието при един- единствен допир с кожата… И осъзна- тълпата никога не е била еднаква. Имаше очи, по- сини от простора. Имаше лице, носеше душа- като любовта, като свободата, като слънцата в очите на сестра му…
Под него не спираха да издевателстват над остатъците му. Знаеше, че го мразят, че искат да го унищожат…Защото нещо в същността му все още се съпротивляваше, пазейки смътния спомен за човешкото си начало.
Колко време бе изтекло? Миг? Секунда? Вечност?
Един микрон в мозъка му отново потрепери в синьо. Усмихна се от нищото и подът под него завибрира с плътния глас на Генерала:
- Последна възможност! Пуснете животното!
Знаеше- никой до сега не бе оцелявал в Камерата. Наясно бе, че Унията винаги печели, и странно защо не изпита страх.
Господи!- разтресоха се остатъците от съществото му…
Господи ли?! – колко отдавна бе забравил, че Бог съществува…Защото Унията можеше всичко. Тя притежаваше всичко… Дори ничието тяло на капитан Грациани бе нейно. Защото тя бе създателят – на краят, и на началото…Тя бе творецът на корумпирани правителства навсякъде по света, на страха и безличните маси…Унията- която контролираше съзнанието и унищожаваше всеки, дръзнал да ѝ се опълчи. Тя- която покоряваше Космоса, прекрояваше планетата, грабеше и унищожаваше природните богатства, забогатявайки безмерно.
Тя- могъщата сила, която бе иззела дори ролята на Бог!
Плъзна ръката си по пода, потънал в съсиреци и секрети. Част от кожата му се отлепи и залепна върху неоновата плоскост, станала леденостудена. Отпусна се. После потръпна, усещайки животното до главата си. Дъхът му го парна по лицето, а езикът му потъна в локвата кръв. Вероятно щеше да го захапе за гърлото и всичко да приключи.
Убий го!- закрещя част от нищожния му ум и взрив на нова болка преряза съзнанието му.
Вълк! Усети влажната му муцуна пред горящите си устни. Да, вълк беше. Долови го с кожата си…, с остатъците си на хищник, с онова, което вече бе станало минало.
С последни усилия вдигна ръка, плъзна дланта си по козината на животното и то приклекна до него. Дебнеше го. Да, чакаше го да умре, наслаждаваше се на агонията му, на безсилието и обречеността му.
Или може би бе друго…Може би го виждаше как възкръсва…Почти неясната радост, че е жив го накара да се усмихне с усилие. Засъхналата кръв напука кожата на устните му и през прилепналите си от секрети клепачи различи струйката светлина, идваща незнайно от къде. Светлина беше! После разбра, че я чувства в себе си и неистово пожела да отвори очи.
Трябваше, трябваше да ги отвори! Да вижда!
Последен взрив на болка разкъса клепачите му и сякаш раздроби тялото му.
Стори му се, че синевата над него се усмихва.
Лежеше потънал в зеленината на поляната, а от Камерата не бе останало нищо.
Надигна се. Болката бе изчезнала.
Огледа се и смътно осъзна- той, Матео Грациани бе победил.
Бе станал Врагът.
© Ивита All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
-
Благодаря ти, Безжичен!
-
И аз вече не харесвам фантастика, защото стана много тривиална - американските приказки, направени по калъп. А на времето любим ми беше Жюл Верн - нормално за ученическа възраст (тогава, сега едва ли някой ученик е чувал, камо ли да е чел нещо от него).
Много интересно си написала този разказ. И това е второто нещо с нереален сюжет (е, то отдолу си личи препратката към сегашното време и общество, де), което прочетох с удоволствие - ти ме накара да го прочета, както навремето, пак тук, Донко ме накара да чета ужаси. Щом имам повече време ще се запозная и с другите ти разкази. Видях и последния разказ, който е толкова различен. Поздравления. -
Благодаря ти, Таничка!
-
Иви, чудесен разказ!!!
Поздравления за майсторството! -
Благодаря ти, Мини!🌹
-
Ивита, размърда и моите неврони докато го четях. Сякаш гледах филм. Майстор си, да знаеш!
-
Дани, благодаря ти за топлия коментар.
Краси, усмихна утрото ми. Благодаря ти!
Успешен ден, приятели! -
Без значение какво е написано - когато е написано така - евала! Който си го може...
-
Силна енергия! Силен текст, който оставя белези и мисли. Ивита, благодаря!
-
Благодаря ти за милия коментар, Скити!
-
Браво, Иви! Страхотна фантастика! И аз от години не съм чела нещо от този жанр, но като ученичка не четях нищо друго
Нерероятна си в разказа, караш читателя да се чувства като във филм! -
Благодаря ти, Тони. Честно казано и аз рядко прибягвам до този жанр.
Джон, фантастика не съм чела от дете. Признавам си... Но този сюжет се загнезди незнайно от къде и реших да споделя с вас. Благодаря ти!
Стойчо! Винаги има много мъдрост в думите ти. Благодаря ти от сърце!
Прекрасен, успешен и вдъхновен ден Ви желая, приятели! -
Човешкото въображение е вселенски неизбродно.
Докато четях,изживях въздействието на словото и усетих силата на внушението. И отново стигнах до библейското:"В начале, бе Словото!"
Сърдечни поздрави, Ивита! -
😎 изненада ме, после три пъти го четох ... хареса ми ... 😎
-
Силно въздействие! Разтърсващо! По принцип не чета фентази като жанр, но този разказ ме развълнува. Браво!
-
Вики, благодаря ти!🌻
-
Чудесно! Браво, Ивита!
-
Благодаря ти от сърце, Георги.
Прекрасен ден ти желая. -
Много хубаво.
-
Зарадва ме коментарът ти, Маестро. Благодаря ти!
Нина, винаги си добре дошла на страничката ми. Благодаря!
Лина-Светлана, благодаря ти!🌹 -
Браво!!!
-
Поздравления от мен!
-
Страхотно пишеш, Иви. Поздравление!
Толкова целно и образно.
Буквално се персонифицирах с Матео Грациани, а финалът, макар и безкрайно изненадващ, в някакъв смисъл е сякаш единствено възможен...
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
