Време за ракийка и салатка
Със законовите заплахи и рекетиране, с пренебрежението към мнението на народа, с циничното корумпиране и откровения чадър над крадците, управляващите за пореден път ни сервираха специалитета на заведението "Ние можем".
Държавата обърн лице към гражданина и той закрещя от ужас. Видя лицето на демокрацията. А тя досега ни даде демократи, само демократи и нищо повече от демократи. Демокрация като постоянна маска - маската на хора, които могат всичко... преди да го започнат.
По-рано духът ми се вдигаше високо и падаше от високо. Сега не лети нагоре, защото знае - храната се намира с ниско пърхане. Животът е сложен, но първата чашка го опростява. А около нас все повече стават вампирите и все по-малко хората.
И сивота. А сивото е забележим цвят, когато покрие другите цветове. За властта се борехме червени, сини, зелени, пембени, а я спечелиха сивите. И няма кой да викне, че царят е гол. Защото той е модерно облечен. Голите са в шпалира. Многообразието на проблемите идва от еднообразието на причините.
Призивът „Да се учим, да се учим и пак да се учим!" вече не е актуален, а „Да работим!" съвсем отпадна…
За глупавия днес умните са опасни другомислещи. Това, което става в делника, го няма на телевизионния екран. А това, което се показва на посинелия екран, остава в съзнанието като празник. И ти се питаш: „По-рано заглушаваха „Свободна Европа", сега сами ли да заглушаваме уж свободните медии“…
Които ни унасят в забравата. Със сериалчета, с игри, със спорт. Да избягаме от реалността в омаята и опиума. Защото объркахме влака и, вместо в Европа, се озовахме в Африка.
Макар че според поговорките, всички пътища да водят към Европа, нашите не отиват там. Те са във вечен ремонт. А и тунелът на прехода не свършва. Край не се вижда. Пък входа вече го зазидаха.
А на мен ми остана само времето. Отчасти. Само миналото зависи от мен. То е такова, каквото си го спомням. Бъдещето е на водачите…
Остава настоящето. Колкото глътка ракийка и едно бодване от салатката...
© Георги Коновски All rights reserved.
