Временно до отлитане
- Още има няма половин година, потърпи, - увещаваше се тя наум и отпращаше болката зад коляното.
- Не може да няма край, все някога ще утихне, а може и да свикна. Колко ли дни са занапред, че да се мъча под ножа.
Приказката за малката русалка ѝ се струваше все по-правдива, никога преди не беше се замисляла за режещата болка в женските ѝ крака. А работата не спореше, силите отпадаха и вечер пак се залежаваше пред телевизора, след дългия ден повдигаше отеклите стъпала на възглавничка, срещаше недоволните му погледи с нарастващо огорчение, но успяваше да се усмихне приветливо, сякаш да компенсира липсата на дългите им разходки с добро настроение. Копнееше да ходят отново с часове из парка накъдето им видят очите, да минават покрай реката и да слуша ромоленето на водата, но силите бързо я напускаха и когато упорстваше да продължи, тежестта в краката често я разплакваше и прибираше.
Спортистът в него се изнервяше да я усеща тъй немощна, критиките и претенциите му нарастваха, тонът им стържеше и жилеше, но това с нищо не промени фактите, не я изправи на здрава нога.
-И мен ме въртят колената,- повтаряше той, - но не се спирам.
Тя усещаше, че се отдалечават, но за първи път не беше в състояние да заповяда на волята си да устои. Вечер не се случваше вече да липсва алкохол, а спортната му натура бързо му се подчиняваше и тя слушаше безкрайни оплаквания и назидания как да живее здравословно и да отслабне, които звучаха все по-нереалистични и неизпълними във враждебното обкръжение и недостиг на двигателна активност. Започна да се буди само след час-два сън и да обмисля тревожно сценариите, които ще ѝ предложи бъдещето, а те бяха доста далеч от хепи енд.
На няколко пъти се увери, че да си посяга не е опция, можеше да даде лош пример на момчето си. Да се отдели не беше лош вариант, но самотата е тягостен съквартирант и това още по- скоро щеше да я пречупи. Предстоеше ѝ нов урок, какъвто досега не беше преживявала и в най-големите си кошмари.
Молитвите ѝ бяха непрестанни. Намери упование и се включи в мрежата, съдбите и на другите споделящи не бяха пътища, покрити с рози. Но заедно крачките споряха, а и там никой не очакваше от нея да бъде пак дивачето с очукани колене и летяща грива, затова напредваше благодарно с новото темпо.
Закъде ли да бърза.
© Светличка All rights reserved.
