Временно слабоумие
Понякога толкова много не издържам, че искам да изкрещя колко ми липсваш. Да го изкрещя пред всички...
А те да законтрят на ръчна, да млъкнат, да вдигнат глави, да ме погледнат като откачена и да забравят какво са правили до този момент, кои са, защо ги има...
Да залепнат по местата си като насекоми върху кралска росянка и отчаяно да опитват да се измъкнат от писъка ми.
Прозорците на сградите да се натрошат, слънцето да се втурне презглава да обгрижи потрошените си слънчеви зайчета и да се нареже на тях, а светофарите да покажат error.
"Всичките", съвзели се от шока, да изломотят "О, Боже, тя можела да обича!", да натъпчат джобовете си с агонизиращи златни късове за поколенията и пак да продължат важностите си.
Но това е само понякога. В такива моменти дори не вдигам глава от това, което върша. Най-малко пък, за да обърна внимание на откачените, които скимтят покрай мен, и на които не омръзва да умират парадно от любов на всеки кръгъл час.
Само поглеждам слънцето крадешком, примряла от страх, че може да съм го стреснала с мислите си.
А после, когато кризата мине си казвам "По дяволите, каква глупост щях да направя!"
© Ирина Колева All rights reserved.
