Aug 8, 2018, 2:23 PM  

Вселена

640 0 0
1 min reading

Часът е пет следобед. Прибирам се от работа, както обикновено, карайки по познати улици, срещайки познати хора, та дори и познатите кучета белязани от общината с пластмасова табелка на ухото, които необезпокоявани от никого се излежават пред хранителния магазин, очаквайки някой да им подхвърли нещо за ядене. Профуча линейка и  провирайки се между колоната от коли изчезна някъде да спасява нечий живот. Изведнъж отляво ме изпревари лъскав автомобил с млад водач и то при двойна непрекъсната линия на пътя. Няколко коли по напред в колоната някой му препречи пътя и той наби спирачки. Не можейки повече да изпреварва той стоеше и чакаше някой да го пропусне да мине с ревящ двигател. Когато минах покрай него го погледнах и прочетох по устните му, как благославя всеки, който не го е пропуснал, но това не ме засягаше. Хората като върволица и с тъжни физиономии вървяха забързано, пресичаха където им падне и то само да се приберат в своите кутийки, да пуснат телевизора за да чуят поредната тъжна новина за убити, ранени или избягали от терминал две, да си догледат поредния сериал на някоя сапунка и да се легнат уморени и озлобени от живота. Живота си вървеше нормално.

Паркирах пред блока и тръгнах към магазина да пазарувам, както всеки ден. Трафика беше натоварен. Колите се точеха, като река преди проливен дъжд. Понечих да пресека на пешеходната пътека и тогава го видях.

Стоеше си там до бордюра, само, леко люлеещо се от вятъра, незаинтересовано от събитията около него, нито от напрегнатия живот, нито от изнервените водачи, нито от времето и загиналите по пътя. Беше толкова малко и красиво. Едно зелено цветенце изпъкваше на сивия фон,  пробило асфалта  си растеше необезпокоявано от никого и въпреки всичко. Беше си намерило път към слънцето, независимо от решението на човека да направи всичко в бетон. Беше толкова малко, но толкова силно, че никоя човешка намеса не бяха му попречили да види слънцето, и въпреки всички човешки намеси то живее.

Тогава за пореден път се замислих за нея - природата, за силата и могъществото,  което притежава и как всеки път, когато се опитаме да я покорим, тя чрез тези малки подсказки ни предупреждава за това, кой е истинския господар на тази малка планета, колко сме малки ние и че вселената не търпи натрапници.

Want to read more?

Join our community to get full access to all works and features.

© Hristo Hristov All rights reserved.

Comments

Comments

Editor's choice

Иисуса 🇧🇬

Plevel

Иисуса Посветено Момичето беше много особено. Появи се в средата на септември ’98-ма, с две дълги ка...

Любовта на чаплата (за конкурса) 🇧🇬

perperikon

Гроздоберът бе в разгара си. Пълнехме кошовете с Тинта по терасите, надвиснали над реката, сваляхме ...

Щипка сол 🇧🇬

written-springs

Свикваме. Свикваме с Любовта и нейните нюанси. Примиряваме се. Да имаме, да губим. Навеждаме глава. ...

За хората и крушите 🇧🇬

perperikon

Петък 13-и! Е, като не върви, не върви! Последен ден за довършване и предаване на онази толкова важн...

Не поглеждай назад 🇧🇬

Greg

Когато си млад очакваш в живота ти да се случат всички хубави неща. Няма място за провали. Няма мяст...

Очите на Елиф 🇧🇬

azura_luna

Горан вървеше към кръчмата с ръка в джоба. От време на време опипваше дали въпросният предмет, който...