Петър се беше излегнал върху холния диван, а над него, като мрачни облаци, висяха мислите му. Те бавно преливаха едни в други, в опит да придобият конкретна форма и концепция, а именно тази на книгата, която желаеше да напише. Темата беше за свободата на индивида и за системата, за техния сблъсък,  в който, уви, по често побеждаваше системата. Системата, която подкопаваше демокрацията в глобален мащаб и заплашваше автономията на индивида. Дотук беше изяснен единствено драматичният характер на произведението, но всичко останало оставаше неуловимо във флуидния танц на мисли, емоции и идеи, споделени единствено с Милена, неговата съпруга, в няколкото опита за брейнсторминг. Имаше и опит за конспект, под формата на хаотично нахвърляни фрази и идеи в текстов файл на лаптопа му и толкова.  Така че мислите за книгата изплуваха в главата му почти във всеки свободен момент, като текущия.

Докато Петър се опитваше да задържи някакви по конкретни форми в съзнанието си, рингтона на мобилния му телефон грубо разпръсна всичко от главата му. Името, изписано на екрана, предизвика леко учудване. Станислав не беше от приятелите му с които се чуваше, а още по малко виждаше много често. Времето беше превърнало близките приятели от училище в познати,  които се засичаха от време на време, покрай други общи познати. През близо двадесетте години, изминали от абитуренския бал, дивергенцията в жизнените им пътища и развитие се бе отразила и на отношенията им. Докато професионалното развитие на Петър бе акостирало в пристана на редактор в културния отдел на едно от малкото останали независими онлайн издания, Станислав беше успял да направи кариера в банковия сектор, а и въртеше някакви бизнеси. Така, с течение на времето, общият им контекст се бе свил значително, макар и не до степен на пълно отчуждение.

Дали в приветливостта на гласа отсреща се забелязваха фалшиви нотки? „Просто нормална куртоазия, при хора, които (вече) не са толкова близки“ помисли си Петър. След кратката фаза на взаимните уверения, че при всеки всичко е наред, както в работата, така и в семейството, Станислав премина към същността на обаждането:

-Пешо, от известно време все се каня да ти се обадя да се видим на по кафе или нещо друго... Имам да те питам относно един проект, дали можеш да ми помогнеш по ПиАр частта... пък и да си поговорим като стари приятели на разни теми, отдавна не сме се виждали. Знаеш как е с вечното отлагане... причини винаги се намират. Но, както и да е...  Ти как си с времето тези дни, можеш ли да намериш два-три часа?

-Е, разбира се, Стани, че как... ще се радвам да полафим... -отликна с готовност Петър.

-Супер! –Станислав звучеше така, сякаш това беше най радостната новина за него от дълго време насам.–Какво ще кажеш за Бар Империал, нали знаеш къде е?

Барът беше едно от най снобските места в града и Петър се чувстваше леко неловко в него, по време на няколкото си случайни посещения там, но нямаше как да не се съгласи.

-Значи в шест часа в Сряда ще те чакам там! Лека вечер от мен и до скоро! – ведро приключи разговора Станислав.

Петър остави телефона на масата и се зачуди за какъв проект става дума и защо ли Станислав се е сетил точно за него във връзка с ПиАр-а, като се вземеше предвид, че опитът му на редактор в медия имаше малко общо с ПиАр сектора. Нещо определено не се връзваше. Не след дълго обаче сви рамене и мислите му се прехвърлиха към утрешния излет в планината. Той, жена му Милена и още няколко приятели планираха няколкочасов преход по билото. Щеше да бъде една приятна и освежаваща разходка, потапяне в трептежа на планинската пролет. От самото начало на тяхната връзка, преди вече близо десетина години, двамата с Милена не се застояваха на едно място през уикендите и изобщо използваха всяка възможност да си спретнат някое малко или по голямо приключение, една доза допинг в иначе делничното им ежедневие.

***

Петър погледна часовника си. Беше шест без пет. Бар Империал беше наполовина или още по-празен. Вечерта още не беше започнала. Няколкото отегчени дългокраки сервитьорки се възползваха от този факт, почивайки около барплота. Тъмно лакирано дърво, кожена мебел, приглушено осветление и аромат на парфюм, пури и високи цени – това беше Бар Империал.   Нямаше нужда от дълго озъртане, Станислав вече го беше фиксирал и махаше, ухилен до уши, от кожения диван в едно сепаре в срещуположната на вратата част. Костюмът му стоеше изпълнен и обтегнат, така че на Петър се стори, че Станислав е добавил поне още няколко килограма към наднорменото си тегло.

-Как си пич? Добре изглеждаш! – лъчезарната усмивка на Станислав изглеждаше като да е от резервираните за най близките му приятели. –Откога не съм те виждал бе, момче! Как я караш, сядай да разправяш!

-Екстра съм, Стан, не мога да се оплача. – Петър се опитваше да му влезне в тона. –А при теб как е, бизнесът върви ли?

-Горе-долу, търпим капризите на пазара... -Станислав повдигна рамене и направи примирителен жест с ръце... –обичайните предприемачески неволи, какво да се прави... Казвай, какво ще пиеш?

-Ами май една бира.

-Е, айде сега, бира... Откога не сме се виждали? Два, три месеца? Или може би четири? Срещата заслужава да се полее! Какво ще кажеш за нещо по твърдо? Уиски? –Два големи Чиваса, 25 годишно, и две соди... и много лед. А, и пушени бадеми и кашу. –Станислав се провикна към сервитьорката, махайки и с ръка, преди Петър дори да успее да си поеме дъх. -Държа да почерпя! – добави той с тон, неприемащ възражение.

През следващите десетина минути Станислав показваше такава дълбока заинтересованост и загриженост към живота на Петър и неговото семейство, че Петър леко се сконфузи от толкова доброжелателство.

-С тебе, Пешо, може да не се виждаме толкова често, но старото приятелство ръжда не хваща, знаеш... Нищо между нас не се е променило от училищните времена насам... поне за мен, де, но знам, че същото е и при теб –Станислав погледна въпросително, за да получи потвърждението на Петър. -Новите познанства са повърхностни, а тези от детството остават за цял живот. Само с теб мога да си говоря на сериозни, дълбоки теми... Заобиколен съм от елементарни, прости хора, интересуват се само от пари и далавери, ама не могат да ти стъпят на малкия пръст по познания и култура. Интересуват ги само парите и курвите... през месец ходят я до Тайланд, я до Виетнам, ама ако ги питаш кой е Буда, няма да могат да ти отговорят, казвам ти... – въздъхна Станислав и се провикна:

-Още два Чиваса, моля!

-Иначе, как е работата? Парите добре ли са?  -за пореден път попита Станислав, докато сервитьорката носеше чашите. –Къде ще водиш Милена през лятото? В България или чужбина?

-Още не сме решили, може би ще отскочим до Гърция за седмица - две. –Петър се опита да звучи колкото се може по небрежно.

-Е, то за една седмица направо не си струва, пък и в Гърция вече много падна нивото, освен ако не става въпрос за някои острови, където все още има смисъл да се ходи. –коментира Станислав с пренебрежението на ценител, комуто пробутват най нискокачествена стока. –Селяните плъзнаха навсякъде и осраха хубавите места... Всичко се изнася към Гърция или Турция и няма оправия, братче...на плажа най често ще чуеш родна реч, ама бичат на диалект... все едно си в Харманли или в Полски Тръмбеш...

Петър се опита да си придаде разбиращ вид.

-Тази анархия, дето се шири сред народонаселението вече заплашва да срине държавата. Всеки иска почивка в чужбина, нова кола, екстри... на хляба мекото... Куцо и сакато иска права, ама нехае за задълженията! –тонът на Станислав бе станал режещ. –Едно време бабите и дядовците на материала само в Турция и Гърция са ходили на ол инклузив, нали? Не, превивали са гръб на къра. Жените са жънели на полето с децата на гърба! Имали са ценности, морал! А днес народът е забравил да бачка! Много вожд, малко индианец! Не се прави така държава!

-Е... нормално е всеки да иска да живее по добре... –успя да вметне Петър, възползвайки се от кратката пауза за поемане на дъх на събеседника си.

-Не може селяните да искат да живеят като аристократи. – отсече Станислав. –Не става! Всяка жаба да си знае гьола! Само ако всеки си знае мястото, държавата ще тръгне напред! Едни ще определят насоките, ще създават, ще се реализират, ще печелят, ще живеят, а други ще бачкат! Така е било винаги и така и ще бъде.

Петър реши, че е най добре да запази мълчание.

Изведнъж  Станислав се наведе към Петър, добивайки сериозен и някак си съзаклятнически вид.

-Виж, Петре, понеже сме стари приятели и аз ти имам абсолютно доверие, те поканих тук да ти предложа нещо. Не е точно ПиАр, в класическия му смисъл, както може би си разбрал, но нещо подобно. Такива неща не се предлагат на всеки, само на доверени и качествени хора... Става дума за добри пари и то не еднократно. –Станислав погледна Петър изпитателно, направи пауза, но продължи преди Петър да измисли какво да каже.

-Има едни хора, отговорни хора, на високи нива, които са решили да направят нещо, за да не изчезнем от картата. Да озаптят тази анархия, дето всеки  говори и прави каквото си поиска. Да дадат път на качествените хора.

-Е, преврат ли се готви? –в опита си да се пошегува, Петър звучеше тромаво и кухо.

-Де да можеше да стане преврат... Един Пиночет би свършил прекрасна работа. Не, не става, няма как. –не криеше разочарованието си Станислав. –Времената са такива, че нещата се правят прикрито. Народецът трябва да се побутва и насочва хитро и потайно, по всички възможни канали.

Петър гледаше с леко повдигнати вежди.

-Виж, много има да се говори, но по нататък... –продължи Станислав по резервирано, докато наблюдаваше Петър изпитателно. –Има моменти в живота, когато всеки трябва да вземе определени решения, да заеме страна... Да определи себе си, пък после... нещата се развиват... в едната или другата посока... Ако ме разбираш... –Станислав се взираше в Петър многозначително.

След като Петър най сетне отклони поглед, Станислав продължи:

-Всеки трябва да дава приноса си, на своето ниво, за да станем истинска държава, не да бъдем този разграден двор. Съвестните не остават незабелязани...-Станислав продължаваше да е втренчен в Петър, сякаш анализираше и най незабележимия трепет на лицевите му мускули.

-Ти например, като редактор на медия, би ли искал в нея да има писания на всякакви ненормалници, които сеят глупости  в главите на хората? Едва ли, нали така? Но ако няма изрична политика по въпроса от страна на собствениците, ти какво можеш да направиш? Ако си сам – нищо. Но виж, ако има хора, които могат да предложат качествени материали, защо да не им дадеш път? –Станислав гледаше Петър много изпитателно. –Във вашата медия пускат текстове на най различни хора и редакторите имат определяща роля в това, какво да види бял свят и какво не. Нали така?

-По принцип да, но... –запъна се Петър.

-Ти си редактор в сравнително популярна медия. Имаш решаващия глас за това, дали даден материал ще бъде публикуван в твоята секция, или не. Защо тогава да не дадеш път на стойностните материали, които имат възпитателна функция за обществото и утвърждават правилните ценности? Нали си българин и те интересува бъдещето на страната?

-Да, но нашата политика е да се дава трибуна на широк спектър от мнения и така да се спазва плуралистичния характер на изданието. –каза предпазливо Петър.

-Плурализъм, глупости. – изсумтя презрително Станислав. –От тази говорилня само си патим и постепенно затъваме в хаос. –Народът е като децата, трябва да се възпитава, да му се набиват правилните ценности в главата! –настоя той. –Со кротце, со благо, и ако трябва, и с малко тояга. Методично и упорито. Толкова, колкото е необходимо.

-Все пак има и хора, които  все още вярват в демократичните ценности и гражданското общество.– не се сдържа Петър. –Те не биха се съгласили с това обществото да е просто стадо.

За няколко секунди се възцари напрегнато мълчание. После Станислав продъжи:

-Някои индивиди живеят в заблуда. Те си мислят, че работят за добра кауза, но всъщност вредят. Имат идеалистични подбуди, но всички знаем, че пътят към Ада е постлан с добри намерения. Разпространяват вредните си идеи в своя кръг, взимат участие в социалните мрежи... Станислав направи малка пауза, и после продължи с по натъртен тон:

....има загубеняци, на които това не им стига и дори се опитват да пишат книги, за да споделят налудните си мисли с другите! – Станислав се взираше в Петър и от приятелското му изражение не беше останала и следа. Последваха още няколко напрегнати секунди в мълчание.

-Всичко това не остава незабелязано от определени хора. Хора, с влияние, отговорни и силни, с много възможности и непоколебима воля да наложат нормалността в държавата, на всяка цена. Хора, имащи огромна мрежа от сътрудници навсякъде. Хора, следващи своя план. Те въздават на всекиму каквото си е заслужил. Говорим за твърди мъже, не за някакви политически лигльовци. Ясно ти е, нали?

-Предполагам... –процеди Петър през стиснати устни, гледайки към събеседника си с присвити очи.

Двамата се взираха един в друг, сякаш в очакване кой ще мигне пръв.

-Не ми каза как е Милена, разбирате ли се добре? – Станислав внезапно промени тона и темата. -Всъщност, сигурен съм в това и, честно казано, се радвам за вас. Факт е, че проблемите в семействата все повече зачестяват, скандалите, сцените, изневерите... Това се засилва особено в моментите, когато някой от съпрузите загуби работата си. Криза, какво да правиш... –въздъхна той.

-Разбираме се добре, не се притеснявай за нас. –отговори Петър с леден тон. –Имаме и общи хобита, които заздравяват връзката ни, - например онзи ден направихме преход в планината, за да свалим някой излишен килограм. –добави Петър рефлективно, демонстративно загледан в шкембето на Станислав.

-Супер, страхотно! – оголи зъбите си Станислав в бегло подобие на усмивка. -Не знам дали сте имали време да си наберете лапад и коприва, от които става много вкусна супа, а и излиза без пари, в сравнение с магазина.

-Не.

-Много жалко... –изведнъж Станислав си погледна часовника. –Времето лети, вече е станало почти седем и половина и се сетих, че имам неотложен ангажимент... За съжаление трябва да тръгвам веднага, не бива да закъснявам. Беше ми приятно да се видим. Пожелавам ти лека вечер. –Станислав изстрелваше думите докато се изправяше и оправяше костюма си. –Ето парите за сметката. –каза той и леко подхвърли няколко банкноти на масата.

-Няма нужда. –каза Петър с много сдържан тон.

-Казах, че аз черпя. Тръгвам. Чао, пич. – Станислав се насочи към изхода, но се спря и се обърна през рамо:

-И много поздрави на жена ти.

Петър гледаше как наедрялата фигура на Станислав се отдалечаваше, и за първи път в живота си разбра, защо има хора, които обичат оръжията.

***

По пътя към дома Петър се опитваше да разсее буреносните облаци над главата си, в които вече проблясваха светкавици. В крайна сметка нямаше как да се избегнат всички гадости в живота. Заплахите на Станислав нямаха значение, нямаше значение и как е разбрал за книгата. Това, което единствено имаше значение, бяха стойностните неща в живота, тези, които му придаваха смисъл.

С тези мисли Петър отключи входната врата и влезна в дома си. Милена вече се беше прибрала и гледаше телевизия, седнала на дивана.

-Здравей, скъпи. – извърна глава тя. –Май изглеждаш изнервен?

-Вероятно. Има среща с един задник. Не е истина в какъв свят живеем.–започна Петър, но не продължи, осъзнавайки, че не му се говори повече.

-Е, няма как ние да оправим света. –тонът на Милена звучеше равно, без емоция . –Преоблечи се и тогава можем да поговорим, ако искаш.

Докато Петър се отправяше към гардероба в спалнята, тя подвикна зад гърба му:

-В долапа в кухнята има изненада. Помага за успокояване на нервите.

След като облече домашната си блуза и долнището на анцуга, Петър отиде в кухнята и отвори долапа.

Погледът му веднага се закова върху една неотворена бутилка уиски Чивас Регал, 25 годишно.