ВТОРОТО ПРИШЕСТВИЕ

Решил съм! Това е краят. Не го понасям повече тоя живот! И той вече не ме понася, така, че сключихме договор. Аз ще го отърва от себе си, а той повече няма да ме мъчи. И без това не знае това, което аз знам!

Подозирам обаче, че Те знаят. Знаят всичко. Когато преди двадесет години започнаха да бълват ония филми-катастрофи, изпълнени с изригващи вулкани, нови ледникови периоди и сблъсъци с комети, още тогава са го знаели. Края ни е неизбежен, само не се знае кога ще ни сполети. А може да дойде по тъмни доби, като крадец. Както в оня филм, в който всички земляни се заразиха с вирус и когато го разбраха вече бе късно. Края е неизбежен и не са ни го казали директно за да не всеят паника, която може да доведе до предсрочното му сбъдване. Ужас… още тогава подозирах, че ни спестяват истината. Подлеците, работили са с банките.

Защо го знам ли? Елементарно е. Ако всеки знаеше, че му предстои края щеше да тегли кредит. Огромни кредити, които нямаше да връща. Поне оставащото му време да се повесели, да се поглези и да се почувства като оня един процент от населението, който притежава деветдесет и девет процента от богатствата. Пък после, каквото дойде. Я сблъсък с комета, я задушаване със собствения си въглероден двуокис. Има ли значение какъв ще бъде краят?

Кога реших да се самоубия ли? Реших го, когато стряскащите филми-ужаси бяха замени със спокойни и развлекателни мелодрамки, разведряващи шоу програмки и отпускащи душата сапунки, предназначени за умствено недоразвити люде. Това отвличане на вниманието и приспиване на сетивата несъмнено цели да ни отпусне и да ни накара да приемем неизбежното с усмивка. Подобно на упояването на осъдения на смърт, преди във вените му да влеят онова, което ще го убие. Въпреки всичките им опити да ме видиотят и да ме приспят аз останах бдителен. Не могат да ме излъжат. Знам, че Краят е съвсем близо и е неминуем.

Затова реших да ги изиграя за последно и да се удавя в Сена. Никой не може да ме спре! Ух, че е студена тая вода… А телената примка, за която завързах павето пристяга така неприятно глезена ми… Гъл, гъл… дали не скочих прекалено близо до брега!? … гъл
Но, за бога, кой така ме скубе!? Сграбчил ме е за сплъстената коса, сякаш иска да я изтръгне от корените ѝ.. махни си кльощавата ръка! Ама, че е жилав тоя… Ооох, извлича ме от водата, от Сена, от последното ми спасение! Но кой си ти, по дяволите!!?

- Не бързай, приятелю – втренченият поглед ми е познат – не изпреварвай съдбата си!

- Кой си ти, че да решаваш вместо мен съдбата ми!? – откъсвам се не без труд от здравата му хватка.

- Е, кой. Не ме ли позна? – сетих се, че издълженият му анфас, тъмната козя брадичка, тесният нос и сплъстената вълниста коса, която стига до рамената ги бях срещал в Нотр Дам. Погледа му е най-благият поглед, с който съм поглеждан някога. Простата вълнена наметка окончателно ме подсети...

- Христос!!

- Шшшът! – огледа се пазливо дали някой не бе дочул възгласа ми – ти си номер 2600153, запомни го.

Отвърза телената примка около глезена ми, изтри мокрото ми лице с края на робата си и се изправи. Явно се готвеше да тръгва.

- Това ли е Второто пришествие – изправих се и аз – и какъв е тоя номер?

Нищо не ми отговори. Само ме гледаше благо и посочи небето. А там се нижеха гъстите дири от отломъци на връхлитаща ни комета.

- С тоя номер ще влезеш в Едем. Ти си избран – усмихна ми се Иисус, обърна се и продължи със спокойна походка по пътя си.