Apr 28, 2019, 6:12 PM

Вяра. 

  Prose » Narratives
421 6 1
2 мин reading

Великден е. Христос бил възкръснал... Аз не Му вярвям. И никой не може да ме съди. Вярата или е в теб или не. Във мен я няма. Иначе имаме боядисани яйца, козунак. Агнешкото чака, да го сготвим, свежата салата да се овкуси. Да е празнично. Да е сплотено. Да е взаимно... 

Преди осем месеца я видях. Случайно или не - тя носи името Вяра. 

Усетих я както никоя жена преди. Всеотдайна и грижовна. Влюбена и обичаща. Мен. Знаех и зная, че ще е последната ми любов. Истинската. Тази, която те кара да забравяш, че си имал други преди нея. В това вярвях, ала... не - сенките от миналото носят толкова хлад, че заледяват всичко в мен. Променили са дори очите ми. Усмивката ми. Променили са ме целият. Аз позволих. Човек прави осъзнати и неосъзнати избори. Последните направих от слабохарактерност. От умората да се боря за грешни любови, в които не знам дали изобщо съм вярвал. Откакто я срещнах, аз разбрах, че не съм обичал. Не ми е пукало. Не съм разбирал любовта. А трябва! Тя не е само едно ефирно чувство, което те кара да витаеш в облаците. Не е. Тази любов исках и искам да я разбирам. Все още чувствам девствена душата си. Тази девственост е толкова тъжна. Досега са я обладавали само грехове и демони. Сълзи и мъка. Разочарования и болка. И никога любов. Никога в този смисъл на това тя да те прави щастлив. Все още не разпознавам щастието. Все още оковите на фалшивата свикналост стягат съзнанието ми. Все още... 

А колко я боли само... Колко гняв и мъка ѝ донесох със своите собствени. Тази Жена, която усещам, като моя личен Бог, а тя не разбира. И как? Няма как вероятно. Сега спим в отделни стаи. Чувам сълзите и. Нейните се чуват наистина. Никога не спрях да я обичам. Знам, че и тя мен. Наранихме се, обидихме се, така както никой не допуснахме да го направи в миналото ни поотделно. Защо ли? Защото се обичаме до болка, а искаме да е до усмивка. До радост. До щастие. Дори и сега плаче. А аз пиша. А трябва да спра. Само в нея повярвах. Заради името. И защото то изпълва същността ѝ. 

Прости, Господи за неверието ми в теб! Ще се прекръстя пред нея, Боже! Защото знам, че ако те има, ти си в нея. Иначе не би ми я изпратил. Друг път ще разкажа какво е тя. Какво означава за мен. Как изглежда. И защо я обичам. За последното - няма да ми стигне слово. Сега ще прескоча голямото си его и ще взема две боядисани яйца. Ще се чукнем по обичая. Вярвам, че тази любов ще се възкреси. Защото имам привилегията да живея с нея. Вяра... 

 

P.S. Воистина Воскресе!..

 

Из "Шизолози" 

Психопат. 

(DannyDiester)

© Данаил Антонов All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • Красиво е написано като поезия. Любовта е като огъня. Топли и изгаря.
Random works
: ??:??