Jun 26, 2008, 2:17 PM

Вятърът разказва как... 

  Prose » Narratives
916 0 5
2 мин reading

Вятърът разказва как...

 

Стоях пред него и го гледах с  широко отворени  очи. Просто го гледах,  а сърцето  разбиваше дъха  в гърдите ми на части. Гледах го с толкова обич и жажда, вярвайки, че е част от мен. Поглъщах всички негови движения, сякаш исках да ги запазя в съзнанието си завинаги. Господи, не знаех кога ще го видя отново и исках да съхраня всеки негов звук и всяко мое породило се  чувство! Гледах го и потъвах в него все по-дълбоко и дълбоко. Чувствата ми бяха като струни на цигулки, които хаотично, нетърпеливо издаваха звуците си и вместо симфония, в мен бучеше звукът на хаоса, който нямах време да подреждам. Чувствата напираха, като завързани кучета за свободата си.

Сега бях там. При него. Гледах го с всичката честност на душата си. Не знаех дали  усеща моите трепети и дали изобщо е възможно да ги усети. Бях се появила от нищото. Можеше ли да чуе какво крещи безмълвието ми? Исках да ме прегърне и да ме отнесе в неговия свят, в най-дълбокото, в сърцевината на душата си. Исках бурите му да бушуват за мен. Да притихва в моята нежност. Жадувах да го докосна и леко подадох ръка.

Докосването! То беше толкова хубаво, то  допълваше усещанията ми и желанието да стигна до дълбините  му стана още по-силно. Усещах мекотата му, нежността му и вятърът разпиляваше всичката любов,  която искреше от мен. Устремих се с цялото си същество към него  с устни за целувка. Целувката, която щях да запомня и отнеса със себе си, прибирайки я някъде дълбоко в душата си. Тръгнах към него с порива си, а срещу мен се зададе огромна вълна и чувах грохота и още преди да се е разбила в мен. Зная как се разбиват тези вълни, как с мекотата на пяната от прибоя могат да те захвърлят бездиханен и пречупен. Целувката ми се изкриви в болка и напираше плач и страх. Тогава побягнах с малкото сили, които събрах в този момент. Притихнах, както притихва утрото при изгрев. Бягах и не се обръщах назад от болка по невъзможното, от страх от възможното. Когато бях вече далеч, поех въздух и заплаках, този път от собствената си глупост. Привично на дете избягах, когато исках да изкрещя  „Обичам те”. Толкова много исках да му кажа:

- Обичам те! - на него, морето.

 

 

 

 

 

© Ирина Костова All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??