- Оттегляй се, оттегляй сее! - викаше раненият Вельо, докато стреляше напосоки към турските укрепления. За втори път днес той заповядваше отстъпление. Десет черни сенки се мярнаха в сумрака и прибягаха към близкия лес. Шести ден продължаваше обсадата на крепостта Янина. Вълците на Вардар, които се отличиха с изключителен боен дух и героизъм в боевете при буйната река, хвърляха всички сили в боя. Но врагът беше многоброен, а крепостните стени яки и непробиваеми. Тежките оръдия затъваха в меката, лепкава кал и правеха атаките трудни и бавни. Много жертви паднаха докато командващите офицери сформираха няколко отряда като Вълците, които нападаха и се оттегляха мигновено като покосяваха първите редици и всяваха смут сред врага. Извоюваната свобода и жаждата за справедливост сякаш окриляха българите и те летяха като хали срещу многовековните тирани.

     Тежка, мрачна вечер беше тая. Гъста мъгла беше паднала в клисурата, където беше българският лагер. Студеният вятър виеше в голите клони на дърветата. Страшен и грозен глас на гарван проехтя в тишината някак злокобно и съдбоносно. Войниците не го чуха. Те стояха умислени около огъня, завити в тежките си и мръсни шинели. Спомени, весели и тъжни, добри и лоши се въртяха в главите им и ги връщаха назад във времето, в годините на усилена борба за свобода и обединение. Млади бяха тогава, буйни, диви, а и други бяха времената. След тази война всеки от тях, който оцелее, щеше да се хване за ралото и всекиму своето. Повечето от тях имаха жени и деца, които не бяха виждали от месеци. Много години се извъртяха в борба. Борба с турската власт, със заспалото българско население в Македония, което сякаш не искаше да се освободи, понякога борба със самите себе си.

    Вельо, най-опитния от отряда, неотдавна прехвърлил четирийсетте, деен и дързък човек, беше роден пълководец. Наследил хайдушката кръв на баща си, той се хвърляше в боя с лудото опиянение на хищник. Неведнъж бяха попадали в капани и засади, но опитът и хладнокръвието му ги спасяваха от смъртните опасности. Сега той стоеше умислен, вглъбен в себе си, мислеше за Ива, неговата годеница, която беше във Велес, родния им град. Мислеше за все още неродения им син и леко се усмихваше под мустак. Народното дело, заветът на баща му да се впусне в буйната река на борбата, мъката по поробената родина не оставиха място за любов към жена и дете в сърцето му. Но вече България беше свободна и цяла и той спокойно можеше да се отдаде на любимата си изцяло.

Иван, родният му брат, който през това време беше улисан в готвене му викна:

    - Хайде бе, Вельо, хайде запей де, че развесели малко момчетата!

   Вельо се славеше с медния си, македонски глас и всяка вечер редеше чудни песни край буйния огън.

   Той се сепна и се засмя. Изля димящия чай в гърлото си и запя, запя за Стоян хайдутин и Христина девойка, за тяхната красива и неизживяна любов. Докато той пееше, брат му разсипа по канчетата гореща супа, никой дори не я поглеждаше, въпреки че бяха гладни като вълци. Всички се бяха заслушали в прекрасната песен, в чиито думи много от тях виждаха собствената си съдба. Когато той свърши другарите му тръснаха глави, сякаш се бяха пренесли в песента, сякаш я бяха изживели.

IΨI  IΨI  IΨI

    - Хайде ставайте, втори петли откога пропяха, а вие още се излежавате! - с тези думи Вельо събуждаше отряда всяка сутрин. Мразовитата февруарска утрин беше заснежила височините над клисурата. Вятърът виеше страшно, но лагерът беше запазен от гъстия обръч от голи дървета около него. Днес им предстоеше важно сражение, мунициите им свършваха, а обещаната сръбска помощ не идеше. Всеки ден някой от тях бе раняван. Вчера погребаха Петър, техен приятел и брат по оръжие. А беше млад, едва тридесет годишен, но вражеските куршуми не прощаваха на никого. Все по-трудно пазеха позициите. Но нямаше да ги напуснат дори да измрат до последния човек.     

Всички станаха, измиха се. Иван приготви чай и закуска. Закусиха мълчаливо и поеха към укрепленията. Мъчно се вървеше в гъстата кал, беше февруари, но не бе толкова студено като миналата зима, когато замръзна Дунава и търговците минаваха в Румънско с каруци и коне. Затъваха до колене в гъстата кал, но вървяха твърдо и гордо. В далечината гугутка поде песента си, но млъкна, предусещаща страшната битка и подплашена от дрънченето на тежкото оръжие. Гръмнаха първите пушки от отсрещната страна, но не застрашително, а сякаш казваха „Тук сме, готови сме за бой.” По-нататък, в края на корията другарите спряха, заеха позиции и зачакаха зад укрепленията в окопите. Вече не нападаха, а отбраняваха. Беше много важно да се запази обръчът около крепостта, особено от южната страна, където бяха те, защото от там обсадената турска войска се снабдяваше с оръжие и храна. С настаняването си в тясната клисура Вълците вече шести ден прекъсваха връзката между обсадените и армията на Орхан паша. Днес щяха да използват и оръдията, защото нямаха сили да атакуват светкавично както досега, а трябваше да отбраняват своите позиции. Задържането на янинския гарнизон позволяваше на сръбските и черногорските части да се разпръснат из цяла Македония и да ликвидират останалата турска армия.

    Турците бяха на отсрещния баир, а зад тях бе Янина, голяма и величествена, забулена в зимната мъгла. Гръмнаха зурни и тюмбелеци, турците тръгнаха в щурм. Първите редици паднаха от точните изстрели на Вълците, но врагът беше многоброен, стреляше яростно, без отдих и скоро българските бойци започнаха да губят самообладание. Вельо им вдъхваше сили и надежди, запазил хладнокръвие в този тъй решителен момент. Сам забравил за раните си, той непрестанно викаше:

    - Дръжте се, братя, помощ ще дойде! Трябва и този път да удържим! В името на България, атака-а-а!

    Но братските войски не идваха, а мунициите се топяха. Войниците стреляха на месо, но патроните бяха малко, а снарядите за оръдията бяха свършили. Не повече от един хвърлей място имаше между тях и турците, когато някой отзад извика:

     - Идваме, братя, помощта дойде!

    Те се обърнаха назад и бойният дух се върна в душите и лицата им. Отрядът на капитан Георгиев и този на капитан Караколев от VII рилска дивизия идваха на подкрепление с радостни вести. Заедно с македоноодринските опълченци бяха разбили останалата турска войска край Щип.

Вельо отиде да докладва. След рапорта, капитан Караколев се обърна към него:

    - Вчера се получи спешна телеграма за вас.

   С треперещи от радост и вълнение ръце Вельо разгъна листчето и зачете. Погледът му потъмня, лицето му се сгърчи от мъка. Сълза блесна в очите му, миг, два на мълчание. Той грабна пушката, забучи листа на щика си, тичешком изскочи от укрепленията и се хвърли срещу турците с рев на ранен вълк. Закла двама от най-предните позиции, докато се окопитят, но след това останалите откриха огън. Куршумите се забиваха в коравите му гърди, черна кръв шуртеше от раните. Той се спря и извика:

     - Българийо, за тебе нии умираме! - и падна върху черната и пуста земя.

      Иван се хвърли тичешком, приведен към него, но вече беше късно.

    - Убили са я, убили са я кучетата! - прошепна Вельо и издъхна. Иван свали телеграмата от окървавения щик и прочете.

     “Убиха Ива. Турчинът Мехмед. Връщай се.” 

    Иван прегърна за последен брат си, куршумите на врага пищяха около него, забиваха се в близките дървета.  Вдигна очи към небето и извика:

      - Защо, Боже, защо Ива, защо погуби един живот още в зората му?!