Вълни и уиски
Към теб
Тъмно е. Есента е късна. Навън е мрачно. Дъждовно. Тихо. Пропито с мъгла. И сиви цветове. Вечер е. След полунощ, когато всичко се е отдало на съня, носещ спокойствие и нужната почивка. Отново съм сам и всичко е потънало в призрачна тишина. Нощната лампа свети над бюрото ми от тъмно дърво. Прозорецът е притворен, но и иначе нахлува животът на морето. Шумът от блъскащите се вълни в скалите достига дома ми и го прави една идея по-пълен. Дори уютен. Свикнал съм да слушам тази пренебрегната мелодия и без нея трудно заспивам. Сега съм буден, защото искам да я усещам по-близо до себе си. Искам да я почувствам напълно и да бъда с нея. За компания или пък просто защото тя винаги е била с мен в този тип нощи.
По чашата ми – нежни и леки капки, загатващи хладината, разнесла се от леда. Бутилката с уиски е отворена отдавна. Доближава дъното само в подобни моменти като тези. Моментите, които са свикнали да летят заради тази жена. Минутите, които се спират на тялото й и потрепват от желанието да й се отдадат. Виждам я в бяло. Усмихва се често. Носи със себе си аурата на доверието и тишината, която приема и отвръща с безусловна подкрепа. Виждам я не толкова ясно, колкото усещам топлината, излъчваща се от материята й. Съзнанието й е цветно. Обикаля мечтите, но не живее в измислени светове. Разхожда се по сънищата, но не остава в тях до изискващ се престой. Анализира един път, но дълбоко и достатъчно, достигайки до смисъла на скритото. Живее сред хармония от песента на птичките, любуващи се именно от нейната тераса.
Вълни и уиски. Знаеш ли какво се получава при сливането им?
Това е като да залееш повърхността на измръзналото море с лава.
Ето това прави тази жена с мен. Носи ми онази специална топлина, от която имам нужда. Носи я като награда за годините, прекарани в студ, ехтящ за жертви. Дарява я неподозиращо, без изгода в замяна. Омайва ме с пейзажа зад нея на разлято синьо и бяло в едно. Сякаш е от онези митични създания, които тогава са пленявали и зашеметявали само с поглед. Но тя не иска с въздействието си да ме принизява до слепота. А желае да отворя очите си към красивото, доброто и онова, което носи положителното между отношенията и взаимовръзката със света и дишащото в него.
Започвам да бродя из зелените полета. Където всяка капчица роса говори. Не търся и не гоня нищо. Просто се разхождам и опитвам от подарения ми свят. Чувствам живота в себе си. Чувствам се прероден. На колко много ме е научила само и единствено чрез вибрацията на думите си...
Допивам залеза от картината.
Изпитвам нужда да я докосна.
Искам да целуна ръката й.
Оставям усещанията си върху устните й...
© А.Д. All rights reserved.
