Изкъпаната есенна сутрин любопитно се опитваше да надникне през прозорците на автобус № 12. Подтикнато от нея, септемврийското слънце вече гъделичкаше палаво с лъчите си лицата на някои от полусъбудените пътници. Не на всички обаче се полагаше тази чест, доколкото успях да забележа. Може би слънцето само си избира хората за тази любима своя магия, разпознавайки онези от нас, които вярват в нея, оценяват я и са заслужили да участват.

Малко неща са по-зареждащи с оптимизъм и вяра сутрин рано от слънчев лъч, който гали нежно челото ти. Докосва като майчина ръка едва-едва бузите ти. Закачливо ти дарява безценна доза душевен витамин D и сякаш ти нашепва тайно в ухото, така че да не чуят останалите:

"Днес ще е чудесен ден. Наслади му се! Оцени го!".

В такива моменти напълно разбирам древните и техните соларни култови практики. Има много мъдрост, много надежда в това да отдаваш почит към Слънцето.

Забелязал съм обаче, че през различните сезони отношенията между него и хората са различни, както и взаимните им очаквания. През лятото то сякаш ги плаши и уморява. Крият се от него, оплаквайки се от жега и мажейки се със кремове с високо ниво на UV защита. През есента и зимата пък го търсят почти отчаяно, за да стопли душите и телата им. Да им вдъхне надежда и добро настроение. Трудно е да бъдеш слънце и да угодиш на такива странни същества като хората. Сигурен съм в това.

За съжаление, този път не бях сред избраните. Качих се от моята спирка в момент, в който местата до прозорците за магичния соларен сеанс вече бяха заети. Наложи се да се примиря с неудобна позиция до вратата, която ме караше да се чувствам малко виновен и несигурен, като портиер в някакво учреждение, когото са назначили на изтичащ временен трудов договор.

За да стане още по-сложно, на следващата спирка се качи една леличка, която застана до мен, държейки празна пазарска чанта, и така и не успя да стои мирно докрая на цялото оставащо ни съвместно пътуване. Тя изгледа с критичен поглед седящите пътници, за да открие някаква нередност, но след като се убеди, че всички са само жени и едно малко момиченце с конска опашка, насочи вниманието си към шофьора. Чудя се само как не му поиска шофьорската книжка. Повторно обиколи с поглед целия автобус, може би за да провери дали има някой без маска. Уви, нямаше такива безотговорни граждани. Всички така старателно се бяхме маскирали, че приличахме на туристическа група участници в ежегодния карнавал във Венеция.

Опитах се да осъществя някаква социална дистанция между себе си и въпросната госпожа, но не се получи, защото се оказах притиснат в гръб от един голям черен куфар, удобно настанен от собственика си точно на пътечката между седалките. Нямаше много място за отстъпление. В този момент проумях с какви чудесни възможности е разполагал Наполеон в Русия през 1812 г., за разлика от мен тук. Пътят към бягството ми беше отрязан.

Обърнах се с лице към близката седалка, където седяха малкото момиченце с конската опашка и една възрастна жена. Момиченцето беше облечено с красива рокличка на цветя с декоративни пагони на раменете. Крачетата й, обути в жълти чорапки с образа на Спондж Боб Квадратни гащи и красиви червени сандалетки, висяха във въздуха и от време на нетърпеливо се поклащаха напред-назад. Сигурно е ужасно досадно е да пътуваш в автобус, пълен с намръщени възрастни, когато си само на около 8 – 9 г.

Баба й – приветлива жена с къса коса, обута с  кафяв панталон и облечена с зелена жилетка, я гледаше с толкова много обич и грижа в очите си, че ако в този момент някой й беше казал, че трябва да скочи от автобуса в движение, за да я спаси, тя веднага щеше да го направи.

- Бабо! - обърна се момиченцето към нея.

- Да, мила! – отговори веднага баба й. – Какво има?

- Бабо, вие едно време, като бяхте малки, имаше ли „Тик Ток“?

Бабата се замисли за миг, усмихна се и погали нежно внучката си по главата, но не каза нищо.

- Кажи де, бабо! – настоя малката принцеса и енергично размаха крачета във въздуха.

- Ох, мила! – все пак отговори жената с нотка на меланхолия и малко тъга по отминалите дни в гласа си – Ние едно време, когато бяхме малки, нямаше нито ток, нито „Тик Ток“.

Момиченцето не остана много доволно от отговора, защото най-вероятно не успя да го разбере. Помня, че и аз се чувствах така навремето, когато четях отговорите на задачите с думи в учебника си по математика. Класика си бяха тези за басейните:

„Една тръба сама може да напълни басейн за 4 часа по -бързо отколкото втората. За времето за което първата тръба ще напълни половината от басейна, двете тръби биха напълнили такава част, каквато втората тръба може да напълни сама за 10 часа. За колко часа всяка от тръбите сама може да напълни басейна ?“

Винаги съм се питал какво значение има за колко часа всяка от тръбите ще напълни басейна. Не е ли по-важно, че после в него ще се къпят много щастливи хора?! Защо математиката винаги усложнява толкова много нещата?! Математиците са странни хора. От мен да го знаете.

Въпросът на момиченцето ме накара да се усмихна. Потърсих я отново с поглед и едва сега забелязах, че носи очила с дебели стъкла, които й придаваха вид на съветска отличничка от 80-те години на миналия век, която се състезава в образователната телевизионна игра „Какво? Къде? Кога?“. Тя забеляза, че я гледам и дяволито ми намигна. Без да чакам се възползвах от тази добронамерена провокация и също й намигнах.

Зоркият поглед на баба й като сонар засече шегата между нас, за миг я анализира, а после я одобри и всички продължихме по пътя си.

В следващите секунди по радиото на шофьора дочух една стара и много любима песен на Uriah Heep от 1978 г. – „Come back to me”. Прекрасна любовна балада, която съм слушал безброй пъти и ще слушам още толкова. Спомних си, че веднъж ме попитаха как е възможно да слушам само класически рок. Отговорих без да се замислям: „Тази музика ми дава всичко, което вие търсите в различните други жанрове“. Без да се усетя дори започнах да си припявам на ум:

„…Върни се при мен...

не можем ли да опитаме отново,

върни се при мен...“

Гласът на великия Джон Лоутън изведнъж заглуши силен режещ звук от сирената на приближаваща линейка с пусната сигнална лампа. Всички участници в движението веднага отбиха, за да й направят път. Усетих, че настръхвам. Помислих си „Господи, дано стигнат навреме!“.

Винаги се чувствам така, когато видя подобна гледка. Има нещо героично, човешко и доблестно в това. Прекланям се пред хората, които всеки ден спасяват човешки животи!

Някакво тихо безпокойство, примесено с недискретно любопитство, обхвана всички в автобуса, вперили поглед в линейката. Тя намали, за да се промъкне между колите и автобусите на платното. После отново засили ход и продължи с бясна скорост и пусната сирена по пътя си.

Момиченцето уплашено погледна баба си през дебелите стъкла на очилата си и смело каза:

- Бабо, спокойно! Аз съм тук.

Баба й се просълзи, прекръсти се бързо и я притисна в обятията си без да отговори.

Усетих, че някаква невидима ръка ме хвана за гърлото и леко ме стисна. Може би остарявам, а с възрастта човек става по-меланхоличен и по-чуплив. А може би просто съм бил такъв винаги.

Дойде моята спирка. Шофьорът отвори вратите и аз слязох. Първото нещо, което направих, бе да сваля маската си и да вдишам дълбоко свеж есенен въздух. Вдигнах глава и погледнах нагоре към слънцето, за да се уверя, че е там – над мен. Какво щастие са тези две неща!

После поех бавно по пътя си, но продължавах да чувам в ума си сирената на линейката и гласът на Джон Лоутън. Замислих се как някъде някой може би не спираше да повтаря в молитвите си:

„Върни се при мен! Върни се при мен! Върни се при мен!“.