Jul 11, 2017, 2:03 PM

Във входа 

  Prose » Narratives
1145 3 8
7 мин reading

     Във входа две трети от апартаментите бяха необитаеми. И като че ли всеки месец по един прозорец угасваше.

     Имаше двама, които можеха да дадат обяснение. Все се мъкнеха заедно и човек би помислил, че между тях е имало нещо навремето. Нещо хубаво. Стояха с часове на пейката пред входа и хранеха гълъби, котки и кучета.

     – Мога да ти разкажа всичко – каза жената. – Искаш ли да знаеш?

     Каза го на мъжа, който се настани скоро. Обаче той не искаше да знае. Само се опасяваше, че ако се появи теч по етажите, ще е трудно да отворят вратите, за да го спрат. Трябва да ги разбият.

     – Ти за това грижа не бери – каза другият от доайените. – За всичко си има начин.

     – И какъв е начинът? – попита новодошлият. – Като разбием вратата ли?

     Не чу отговор.

     Новодошлият се нанесе на втория етаж с цялото си семейство – две пораснали деца и съпруга, на която всички в квартала завиждаха. Едни – заради външността ѝ, други – за децата. Имаше и такива, които ѝ завиждаха заради мъжа.

     Направиха набързо ремонт. Доайенът-мъж дори помогна. Отзивчив беше. Спътничката му във входните дела донесе цветя.

     Но ето че след пет-шест месеца се настаниха накуп четирима нови обитатели на този напукан, олющен, но самодоволен вход. Живна сградата, усети се движението на придошлата кръв, стана весело, нищо че вече идеше края на есента и мокротията навсякъде носеше влажна кал и мръсотия.

     Избраха нов домоуправител. Дойените си отдъхнаха; ще има кой да ги отмени. Новодошлият и цялото му семейство се радваха: ето, всичко вече е наред, блокът се изпълва, ще имаме поводи за празненства, ще си помагаме. Всъщност други деца освен техните във входа нямаше. В тези години почти никой не раждаше, а родените все навън бягаха, още щом проходят, за да се спасят от чумата в България. Годината беше 2016-а и стотици хиляди всяко лято бягаха от страната, за да търсят убежище, храна и справедливост. Колкото може по-далече бягаха.

     Но имаше и такива, които оставаха – заковани като ръждиви пирони в своя малък и злобен живот, гвоздеи на ковчези, които времето не може да откове.

     – Е, наборе – рече старият доайен, – аз ще напускам.

     – Ха, и ти ли? – засмя се новодошлият, на който така му остана името, нищо че след него надойдоха другите. – Ще търсиш поминък в чужбина ли?

     – Не, не затова – рече тъжно старецът.

     – Аха! Жена значи? Не ти стигат тука момите, та затова към чужбина си се запътил. Я кажи, ти май си бил доста игрив на младини, а?

     – Защо... – посмути се дядото. – И така да е било, отдавна е било. Защо?

     – Че и моята жена си закачал, чувам?

     Доайенът се изчерви. Отиваше му този цвят на съсухреното, набръчкано и брадясало лице. Обикновено беше блед и тъжен, но разговорът го ободри. Това, за булката на съседа, всъщност беше вярно.

     – Ами да, аз понеже съм устат... не може хубава жена да мине и аз да не... Извинявай, комшу.

     – Няма нищо! – Напротив, приятно му беше. – И закъде си се запътил? Нали казваш, че ще напускаш? Кое ще напускаш?

     Лицето на стареца отново стана спокойно, кожата му провисна, очите пожълтяха.

     – И двамата ще тръгнем – рече.

     – С жена ми ли? – Новодошлият обичаше да се шегува.

     – Не. Не с твоята.

     От мазето, задъхана, се появи доайенката. Носеше нещо в тава, покрита с бяла кърпа. Не беше кисело зеле, нищо че вътре в подземието миришеше.

     – И аз с него – рече. – Тръгваме си. 

     Снегът пред вратата беше навял първите преспички. Дълго продължи разговорът пред входната врата.

     – Тук, както винаги, имаме чувал с пясък и сгурия – добави старицата. Посочи ъгъла, там имаше инструменти. – Ето и лопатата.  Да знаете кое къде е. Правехме списъци досега. Всеки апартамент – по два дни има да рине. Понеже плочките отвънка отдавна ги окрадоха, сега е голо, земя е; ако не ринете, напролет ще тънете в кал, като влизате във входа. Грозно е. Трябва много да чистите. Ама като има ред... По-добре е.

     – Ама вие сериозно ли? – запита новодошлият. – Какво ви е прихванало? Зима е!

     – Ти не разбра ли? – учуди се старецът. – И двамата ни обраха. За трети път. И в мазетата са влизали. Да се пазите вие, младите! Катинари сложете навсякъде.

     – И ние имаме какво да пазим още – поприбра бялата кърпа бабата, за да прикрие съдържанието на тепсията. – Миналото. То ни е мило. Друго не ни остана. Него да пазим сме тръгнали.

     „И накъде?”, искаше да пита младият. Но изведнъж усети, че въпросите са излишни.

Двамата напуснаха кооперацията. Отидоха си. Точно кой ден се случи това, никой не разбра. Още два апартамента останаха без стопани. Дори не бяха заключени вече.

     Когато годината стана 2017-а, положението в България се влоши още повече. Във входа останаха да живеят само новодошлите. И всеки имаше длъжност – домоуправител, касиер, контрольор и помощник. Работата вършеше само помощникът. Като в цялата държава.

     И никой вече не почистваше снега. Не миришеше на кисело зеле. Пред пейката напролет нямаше кучета, гълъби или котки. А и на пейката никой не седеше, както беше преди. Защото някой открадна и пейката. Остана само калта.

     После се случи нещо. Семейството на първия новодошъл се оказа най-отдавна във входа. Те вече бяха доайените, въпреки че децата – студенти вече, съвсем нямаха патриархален вид. Мазилката във входа се лющеше като крастава кожа, навсякъде висяха катинари и течовете пълзяха из стълбищата, обаче хората живееха някак: домоуправителят, касиерът, контрольорът и помощникът. Те четирима свикаха и проведоха общо събрание. Обсъдиха нещата в един от свободните апартаменти.

     – Доайените няма смисъл да ги викаме на това събрание – изсъска домоуправителят. – Те дори не си плащат вноските.

     – Дължат пари вече за цяла година! – съгласи се касиерът.

     – И дори не дават обяснение! – стисна юмруци контрольорът.

     Те тримата живееха от четвърти до осми етаж. Бяха се самонастанили и всъщност обитаваха по три апартамента. В тях беше властта, другите собственици никакви ги нямаше, така че си бяха присвоили правата им. Какви точно – няма значение, правата винаги съществуват латентно и само силата ги олицетворява.

     Единствено помощникът, четвъртият присъстващ на това закрито събрание, изрази недоумение:

     – За какво да плащат? Те не ползват асансьор; а и асансьорът по-често е повреден. Чистачка нямаме. Крушката на входа на работи...

     – Ще плащат, как иначе? – смъмри го домоуправителят. – Ред трябва! Иначе ще изхвърчат като дъртаците преди тях!

     Касиерът го сръчка в гърба и той се досети, че се е изпуснал.

     Контрольорът побърза да оправи конфузията:

     – Който не му харесва тук, прав му път. Ние не толерираме безправието. Ще им начислим лихва върху задълженията, тогава да ги видим как ще платят! Дължат пари за домоуправител, за касиер, за контрольор и за помощник! Лихвата върху дълга е десет процента месечно.

     Не мина и година от това събрание, когато първи студентите напуснаха – и семейството, и входа. Младите не искаха да стават доайени.

     После и родителите им тръгнаха. Имаха да пазят нещо, което им е мило.

© Владимир Георгиев All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??