„ВЪЗПОМИНАНИЕ ОТ БАТАК”
- Откъде си, момче?
- От Батак-а.
- Питам сериозно!
- Оттам съм, както и да го погледнеш. От Батак-а съм, чичо. Знаеш ли Батак-а. Хе там…
- Какво си се размахал бе, натам е Орлов мост.
- Те там, де. Малко е далече, след втория орел, вляво, после първата шахта. Няма как да не я видиш. Не е чистена от години, ама това е хубаво! Така е топла. Вечер, като се приберат ония до мене, кашоните им мокри. Псуват с часове. А аз просто си лягам.
- Е, как си лягаш?!
- Ами как – малко е студено, малко треперя, ама зима дойде вече…
- Ти, семейство нямаш ли си?
- А, аз съм си сирак. Нямам майка, татко. Отърваха се. Татко го убиха башибозушките данъци и такси, безработицата, безпаричието… накрая лъжливите банки. То всъщност не беше нормално убийство - друго си е някой мускулест мъжага „ да ти свети маслото”, поне е вълнуващо, ама не. У нас се раждаш тривиално, живееш тривиално и умираш… тривиално. Скука. Не отговарял на евро пазара и – на дръвника. Все повтаряше, милият: „Срещу властта не се скача”. Не се, ама вечер слагаше брадвата до леглото – „да е под ръка”. И тя не помогна, когато обраха гаража.Три дни в ареста лежа - напердашил крадеца. Правата му нарушил. Че го ù глобиха. После дойде и оня, костюмарът, прилежно зализан и вулгарно мазен, сякаш бе изпил бутилка олио, съдия-изпълнителят де, с една сюрия униформени бабаити, наточени за кръв.Описваха, записваха… и след месец се оказахме на улицата – неизплатени кредити, просрочени ипотеки… такива ми ти нещица. Тривиални. И тесните квартири бяха тривиални, и мрачните сутерени, и студените мансарди. „Но пък близо до звездите” – казваше мама. Аз само плачех. И тя плачеше – нощем, когато мислеше, че спя, хлипаше на пресекулки от другата стая. Не спях – треперех. От студ ли, от страх ли, не зная. Все си мечтаех, като порасна, да викна, та ако ще без кръв да остана. И така, татко се застоя вкъщи. Замени ограждането на обяви за работа с далеч по-интересно занимание – алкохола. Знам ли, накрая толкова се сближи с чашката, че я пусна в сърцето си като първа любов. Какво да ти разправям?! Страх ще те съземе. Една нощ така се прегърнали, че на сутринта го намерихме озъбен до плевника. Пак зима беше.
Мама, горкичката, я кръцна здравната система. С осигуровките го закъса. Пари да си платим нямахме и ракът свърши останалото. Е, затова съм, чичо, аз сирак!
- Какво ще си купиш с просията?
- Библия.
- Хм, че защо, бе момче, точно библия?! Виж се – мърляв, миришеш. Очите ти светят от глад, пък ти библия?!
- Искам да я прочета тая книга, щото като гледам, подир държавата, и черквата ни пламна. Пламна, та гори, пращи и пуши.
- А после?
- Е, после. После, както и сега, пак в Батак-а. Оттатък втория орел, всъщност оттатък много орли… първата шахта, вляво. Малко е студено, много е гладно и… самотно. Ама, като прегърна дръжката на татковата брадва и наметна мамината забрадка…
- Ами звездите?
- Звездите ли?! Те са върху етикета на марковото уиски, което отпива вечер оня костюмар, съдия-изпълнителят, и твори сираци.
© Мери Добрева All rights reserved.
