Утро. Будилник. Душ. Закуска. Работа. Обяд. Хоби. Вечеря. Сън...  Девет стъпки в моето ежедневие, изпълнени с толкова спирки и въпроси по между им, а да ме мъчи само една единствена мисъл. Мисъл, която автоматично ме спира на всяко покорено стъпало и пред всяко ново... ягода или шоколад? На пръв поглед е като невинна детска игра - чудиш се, суетиш се, накрая тропваш с десен крак в знак на отегчение. След това взимаш плода в едната ръка, шоколада в другата, криеш ги зад гърба си и приканваш другарчето ти в играта да избере вместо теб. Поне то би отреагирало веднага. Без да се бави. Не и ако това другарче е отражението ти в огледалото или твоята сянка... Както е при мен сега. Как да действам като дете, след като играта е чисто изпитание, далеч от наивността, от невинността... То си е очевидно - аз ще решавам. Ягода или шоколад?... Ще си позволя най-нахално да помисля. Още малко... Напрягах всяка една мозъчна клетка в главата си, независимо от това колко стаена е от обозримото. Никой не би посмял да ми повярва, дори на шега. А стайната тишина постепенно ме обгръщаше с невидимите си пипала. Цялата. Не пускаше и ме хипнотизираше. Да слушам. Да се гмурна в морето на скрития си живот и да намеря отговора. И се лутах, лутах... Докато не дочух познат кънтеж. От мелодията на вътрешния ми глас. Ангел спасител! Понякога се сещаше за мен и се опитваше да ми даде някакви духовни насоки. Този път ми заръча: - Мило същество, помисли. За ягода и шоколад. Но не така, а поотделно. Какъв би бил твоят живот с всяко едно от тях. Действай. Нарисувай го. Създай го! Речено-започнато. Първият герой беше ягода. Някак интуитивните драсканици се превърнаха изведнъж в картина. На прекрасен изгрев, обагрен от румена сянка. Спуснех ли поглед в далечината, виждах как едва доловими процепи в облаците пропускат грижливо лъчите на новия ден. На новото царство на Космоса над Земята. С намесата на доза въображение, открих в тази гледка позачервен памук на светли капчици - досущ като ягода! Плод в разцвета на силите си! Истинска, непресилена красота в една малка червена ягодка. Макар и видяна през образа на изгрев... Човек винаги може така да се чуди на природата. Рисува безценните си дарове в измерението на материалния свят. Свят, в който не едно или две чувствителни сърца с отдават от край до край на изкуството и пак не успяват да възпроизведат подобен шедьовър с помощта на бои, четки, моливи. Защото остават слепи за съзнанието си, там, където се таи истинското изкуство. То не може да съществува на платно, на хартия. Но макар и само в мислите си е чисто богатство да го срещнеш. Да го познаеш... - Не се загубвай дълго в захлас! Предстои ти и шоколад за разгадаване. Съвсем бях забравила. Отворих очи и халюцинацията, макар и невероятно нежна, изчезна. Стиснах здраво ягодата в лявата си ръка. Така, че да е невидима за очите ми, да не ме разконцентрира. Шоколад. Веднага пред мен се задвижи кино лента. Бавно набираше скорост докато накрая отделните кадри не се сляха в едно цяло. Във филм... Черно- бял, ням, късометражен. А аз бях вътре в него. Стоях срещу Луната като нейно видение и я наблюдавах от терасата на жилището си. Седемнадесетия етаж на небостъргача, някъде в Манхатън. Нощта напредваше и се бях приготвила за сън, съдейки по дрехите, които носех- лека черна памучна нощница под прикритието на тъмносин сатенен халат, който така нежно галеше тялото ми дори при най- безобидния полъх на полунощния вятър. А градът не спеше. За него утрото тъкмо настъпваше. Тържествено. Осеяно от светлините на материалното изящество. В Новото време. В света на интригата и скъпоценните камъни. Но надали има око, което да да не отбележи блясъка на този потенциален брилянт, макар и прекалено обработен. Няма обоняние, което да не е било подразнено от аромата на изкушаващия лукс. А на вкус... На вкус е толкова сладък! Невероятно и неустоимо! Като парченцето млечен шоколад, което държах в дясната си ръка, и чаках да опитам. За мен това бе доза, която трябваше да поема за спокоен сън. За сладък и нежен сън, в обятията на подкупното... Чуваше се далечен глас, като бездънно ехо. Някой викаше. Сякаш вече бе закъснял. За какво ли, за кого? Задавах си въпроси без да допусна... че причината бях самата аз. Въобразените представи за ягода и шоколад ме откараха в измерения, в които не съществуват такива, между каквито се двоумях. А тук, където ги имаше, където бяха в ръцете ми, ги забравих. А те гаснеха - от ягодата бе останал единствено вкусът на развален плод, желан някога в несъхраненото минало, а шоколадът бавно като предадено и непотърсено изкушение. И ангелът бе до мен, но се подготвяше да си тръгва. Обърна се хладнокръвно и потегли. А докато вървеше, изпод бялата ленена одежда се подаваше мрачна черна роба. На дявола...