Стефан все бързаше. Още със събуждането си сутрин, той гледаше да улови всеки миг от деня. Докато пиеше кафе вършеше още няколко неща. Оправяше си леглото, вземаше душ. И почти никога не закусваше. А така му се искаше да има закуска. Но все бързаше. И никога не му стигаше времето. От дома на работа и обратно. Това бе неговото ежедневие. В един от почивните дни, младият мъж бе изпил вече кафето си. Стана от стола. Облече се и излезе на обичайната си разходка в парка. Трудно се настройваше от работната седмица към времето за почивка. Седна на пейка. Опитваше се да бъде спокоен. Бе си взел кафе от машина на главната улица. Мисли за неща, които го плашеха нахлуваха в главата му. Не го свърташе на едно място. А с такова нетърпение очакваше да дойде тази почивка. Навел глава и забил поглед в земята, той се стесна, когато чу ведър глас:
- Добро утро, Стефчо! Как си?
Негов познат се бе спрял пред пейката.
- Добре, нали виждаш как съм. Разхождам се. Седя. То, няма и какво да се прави.
-Я се стегни! Как няма! Прибери се, сготви си нещо. Все си на работа и бързаш. Имаш нужда.
- Ще видим! - отговори Стефан.
Познатият му човек продължи по пътя си. А младият мъж изхвърли чашката от кафе в близкото кошче с боклук. Никога не бе готвил. Опвитвал се бе да прави картофена яхния няколко пъти. Но му се струваше, че е блудкава. Безвкусна. Нямаше търпението, което се изискваше за готвенето. Започваше да бели картофи. Но на третия вече ръцете му се разтреперваха. Не можеше да чака да заври водата. И обикновено, когато се сещаше да сготви нещо вече е бил толкова гладен, че нямаше как да чака. Той се прибираше от работа и минаваше през магазина. Купуваше си шпеков салам, сирене, маслинки и домати. Все суха храна. Всяка вечер. Имаше период, когато си вземаше готвено от заведение за бързо хранене. Но му излизаше твърде скъпо. През деня ядеше набързо, за да му стигне обедната почивка. А вечерята му бе суха храна. Стефан се замисли. Поне за това имаше време в почивните дни. Наскоро си бе купил тенджера. Той бе капризен по отношение на съдовете за храна. Видеше ли някъде ръжда или да се е обелило покритието на някой съд, не искаше и да чуе да се храни от него. Излезе от парка. Вървеше по главната улица. Не се усети, че отново бързаше. Усмихна се. Бе решил да опита да сготви. Този път леща. Струваше му се, че е лесно за приготвяне. Кой знае каво не е нужно. Стигна до магазина и влезе в него. Погледна към магазинерката, усмихна се и каза:
- Имате леща, нали? Да, видях. Един пакет.
От съседният магазин купи няколко моркова. И тръгна към своя дом. Прибра се. Преоблече се. Отвори търсачката в интернет. Потърси рецепти за приготвяне на леща. Това, което не знаеше и научи бе, че морковите се запържват в олио. Това бе първото, което трябваше да направи.
- Значи трябва да режа моркови. Как ще изтърпя това? На тънки кръгчета, чудо! - каза си на глас Стефан.
Той не можеше да повярва, че бе толкова спокоен. Изми на чешмата един морков. Наряза го на малки кръгчета. Сложи малко олио в тенджерата. Добави моркова и я постави на котлона, който вече бе пуснал да загрява. Погледна още един път в рецептата. Пишеше, че след петнадесет минути трябва да се сипе една чаша леща. И три пъти повече вода. И да се остави да ври. Следваше дословно това, което бяха написали професионалистите. Мислеше си, че ще отнеме много време, докато стане готово. Погледа малко телевизия. Сети се, че имаше ястие на котлона, чак като му замириса на готвено. Усмихна се. Стана от стола. Разбърка лещата. Вече не гледаше в рецептата. Стори му се, че бе сложил малко вода. Или пък самата леща бе набъбнала. Взе с лъжицата, опита. Пареше. Бе чувал от хората, че се слага лук и чесън. Наряза една глава от лука и накълца на ситно скилидка чесън и ги добави в тенджерата. Отново седна пред телевизора, След още двадесет минути Стефан влезе в кухнята. Такъв аромат не бе усещал от години. Ястието къкреше на котлона. Той опита с лъжицата. Добави сол. Малко чубрица. Бе забравил само да купи чушка. Но, другия път. Изключи котлона. Вече не гледаше към рецептите. Бе разбрал, че едно ястие трябва да се приготви така, че да хареса на чоовека, който ще го яде. По негов вкус, защото всеки обича храната по различен начин. Сети се, че бе забравил и малко доматено пюре, но се успокои, че може и без това. Нали за първи път готви леща. Наряза два домата. Направи си салатка от тях. Сервира си. Бе станало време за обяд. Не бързаше. Искаше да се наслади на всеки миг. На ястието, което бе приготвил сам. Започна да се храни. Искаше да се похвали на всички, какво бе сготвил. А, като се замисли човек, това бе една нищо и никаква леща. Колко по-сложни неща приготвяха готвачите. Стефан се хранеше спокойно. Усещаше ястието като картина, пред която се спира човек. Която се гледа дълго. За да се наслади на всеки детайл. Младият мъж усещаше вкуса на продуктите, с които бе сготвил лещата. И на морковите, на чесъна и на лука. Ядеше и засищаше отдавна влезлият глад в тялото му за нещо сготвено. Нахрани се. Чувстваше се странно. Не както, когато ядеше суха храна. След като изяде лещата, в него се бе настанил уютът на дома. Това, което му липсваше толкова дълго време. Зарадва се, че бе намерил търпение и желание да приготви сам храна. Удовлетворен и доволен, постави капака на тенджерата. Усмихна се. Имаше и за вечеря. Знаеше, че малко му е нужно на човек, за да се почувства добре. И изпитваше радост, че бе съумял да си достави това удоволствие през почивния ден.
Ястието.

Явор Перфанов
27.08.2022 г.
Г. Оряховица