1.

Лекарката беше млада жена, на същите години като пациентката. Знаеше го от личния ѝ картон, който вече познаваше добре. Беше се поставила на нейно място, бе го правила винаги, когато имаше подобен случай, но не винаги е било с толкова млади хора. Затворена сама в кабинета си, остави убийствената реалност да я обземе и дълго пролива сълзи за болната.

- Значи вече знаете колко? - прошепна с безкръвните си устни жената.

Как да ѝ го каже? Колкото и пъти да се налага, винаги си оставаше трудно и неприятно задължение. Сълзите отново напираха да се излеят.

Как ни става скъп някой човек, когато е обречен да ни напусне – помисли си тя. - Дори и да ни е напълно непознат. Смъртта е толкова тежко напоена с тъга...

Тя пое въздух и се приготви. Знаеше, че е по-добре да го каже веднага, отколкото да отлага или да излъже. Щеше да е много по-жестоко от нейна страна да премълчи вече известното.

- Съжалявам, Ани, но са броени дни – лекарката постави ръка върху ледената длан на изведнъж свилата се пациентка.

Заприлича на изоставено от всички самотно животинче – каза си и погали бледата длан. Искаше да може да даде малко топлина, но знаеше, че Ани е наистина изоставена и то от самият живот.

•  

  • Колко? - прокрадна се ужасяващият въпрос между тях.

  • Само седмица – въздъхна лекарката. - Може би ден повече, но...

Имаше ли смисъл и значение един ден, когато щеше да е белязан да е последния? Би ли се отказал от него умиращият или би го прегърнал със силата на жаден за живот човек?

- Седем дни – промълви болната и заплака. - Само седем последни дни...

2.

Ани гледаше през прозореца. Не виждаше нищо, но от часове просто рееше мислите си в облаците на нищото. Опитваше се да не пресмята, но знаеше, че всяка секунда се превръща в минута, а минутата в часове. Часовете намаляха живота ѝ и приближаваха смъртта.

Усети страх. Леден и смразяващ само от мисълта. Страх от неизвестното, което я очакваше да я приеме.

Имаше само седем дни. Тоест, бяха седем, сега вече са с почти един по-малко. И утре ще бъдат с още един по-малко, после с още един...

Окапваха като листа през есента. Като онази късна есен, след която няма да се роди пролет. Нито лято. Само дълга и студена зима.

Толкова ясно усети идващия край, че не издържа и сълзите отново бликнаха в очите ѝ. Този първи от последните си дни прекара в изливане на мъката си и на оплакване с болка на съдбата си. Никой не можеше да ѝ помогне, никой не беше виновен за случилото се. Просто животът така бе пожелал.

Казват че подобни неща са ежедневие. Раждане и умиране. Но как да го приеме, когато е личното ѝ ежедневие, което е обречено да се прекъсне и да загине съществуването ѝ и в деня, в нощта. Тя не искаше да умира. Не искаше да бъде забравено името ѝ, защото и без това никой не го помнеше. Имаше още толкова надежди да потърси в дните личното си щастие, толкова много да сънува за неизживяните си нощи...

Прозорецът потъмня с идването на вечерта, като че някой спусна завесата и скри света. Почерня с нея и още един ден от календара с преброените оставащи такива. Бяха като звездите, които се показаха на небето, но с всяка нощ ще гаснат една по една, за да дойде онази нощ, когато нямаше да има повече звезди.

Само ледената тъмнина...

3.

На следващия ден, Ани се премести от прозореца и просто седна срещу една от стените в малкото си жилище. Гледаше в една точка и дори не усещаше горещите си сълзи, които се стичаха и засъхваха неизбърсани. Чувстваше се предадена и нямаше сили за друго, освен да се срути веднага, там, на това безлично място, което я бе приютило сега.

Преди обед звъня лекарката. Искаше Ани да дойде в болницата и там да остане до...

- До последният ден ли? - изхлипа тя. - Няма смисъл, искам да остана сама, едва ли ще липсвам на някой...

И затвори внимателно слушалката. После с пълна апатия измъкна проклетия кабел, който все още я свързваше с външния свят.

Нямаше нужда да чува звуците му, нямаше нужда и светът да чуе плача ѝ. Оставаше сама със самотата си, с болката и със сълзите. Искаше да оплаче сама себе си, след като няма да има кой друг да го направи.

Запита се дали е не е трябвало да има свои близки, които в този момент биха били с нея? Но знаеше, че такива едва ли би намерила в света отвън. Никой не бе могъл да я разбере през целия ѝ кратък живот.

Никой...

Бързо и неусетно и този ден отлетя във времето, за да не се върне никога отново.

И този ден направи крачката си към края и Ани продължи да плаче до късната нощ.

В потъналата в мрак стая сълзите ѝ блестяха с ледената си красота, отразяващи надникналата през прозореца пълна луна.

4.

Утринта на третия ден бе слънчева и усмихната. Тя се събуди и усети лекота в себе си. Сякаш онази черна ръка не стискаше вече със смъртната си хватка душата ѝ, а просто всичко е било един кошмарен сън.

Но не беше.

Ани се показа на прозореца, сноп лъчи огряха и стоплиха лицето ѝ с нежната си милувка. Рояк от птици се стрелна наблизо и весело приветства появата на непознатата сред тях. Клоните на близките дървета се поклониха тържествено и я поканиха сред тях да се разходи.

Нима всичко това е само за мен? - учуди се жената и лекичко се усмихна.

Целият свят се покри със светлина, щом дари го тя с тази своя усмивка.

Един ден, два или три да ми остават - защо да не ги изживея както аз си искам, а не както болестта ми ме принуждава?!

Тя отиде до огледалото и се погледна. Беше като по чудо възвърнала цветовете си, дори и блясъка в очите. Сякаш нищо лошо нямаше да се случи... утре.

Колко много ще ми липсват всички тези дребнички неща. Една слънчева утрин, простата птича песен и вятъра да прошумоли сред листата – мислеше си, оставила тялото си на почистващата сила на водата.

Нищо повече не е нужно, толкова е малко и незабележимо това обичайно утринно движение, но за мен е скъп спомен от живота – продължи да се размишлява, докато вадеше най-хубавите си дрехи, които повече нямаше да има време да облече.

Когато излезе след час навън, реши да обиколи безцелно и да се порадва на всеки последен за нея миг от живота, който въпреки, че се оказа жесток имаше и неповторимата си сладост да го изживееш.

Жалко, че ще съм сама и в тази разходка – помисли отново Ани. - Няма да има никой до мен. Но може би така е по-добре, защото ако имаше някой, то той би трябвало да е единствения и точния човек за мен. А него тя не беше срещнала и умирайки тъгуваше за тази липса, която не бе могла да запълни до сега. Но всичко беше така, както времето го е поискало.

Може би в някой друг живот – въздъхна тя и тръгна по един от пътищата насреща.

Вярваше, че душите са създадени като една цяла, но се делят някъде във времето, навярно за да се търсят после под звездите. Разделят си и се превъплъщават в две тела, две нови начала и биват обречени да жадуват една за друга цял живот. И понякога не само в един, но и в следващ или минал, те се срещат, разминават се без да се познаят и продължават да се скитат, тъгувайки непрестанно и очаквайки мига на онази тяхна истинска във времето им среща.

Но също така понякога, те се намират и тогава се сливат отново в единственото цяло, което винаги и са били – би трябвало да е така, надяваше се тя, след поредната порция от житейска болка и предателство, когато искаше да не бъде толкова сама.

Като две изгубили се прашинки от светлина, които щом се съберат се грейват ярко и превръщат се в звезда – мечтаеше също така Ани, често тъгувайки за своята ненамерена половина в някоя звездна и топла нощ.

Защото искаше да я има.

Защото щеше да е част от нея.

Защото щеше да я допълни.

И защото нямаше да е сама...

5.

Дългата разходка изчерпа силите ѝ, но умората бе приятна и беше като потъване в летен сън. Вече вървеше бавничко към дома си, защото залеза красиво оцветяваше хоризонта и облаците в него се наливаха с неземни цветове. А се страхуваше от тъмнината.

Толкова приятни бяха тези последни мигове, че тя си пожела, ако може, още сега да умре така, зареяла поглед към далечната необятност, сега събрала в себе си небесната жарава, разпиляла се като река сред отиващия си вече ден.

И всички сили я напуснаха, сякаш някой бе издърпал опората ѝ през този толкова приятен слънчев ден.

В ушите ѝ забучаха водопади...

В мислите ѝ закънтяха хор камбани...

В душата ѝ се плъзнаха вълни от студ и самота...

Сърцето не издържа, сви се с болка, прерязала на две жената, която просто се предаде и бавно се отпусна на земята, която я посрещна с меките си обятия, които само след още няколко невзрачни дни щяха да я прегърнат завинаги под себе си.

Тялото ѝ заприлича на пропаднала от мрака пъстра птица. Ръцете бяха разперени като криле, но дори и вятъра не можа да ги помръдне и върху перата им беше вече стъпнала смъртта.

От сенките, падащи от вековните дървета наоколо, се откъсна непозната сянка. Хвърли се хищно, но не за да я отнеме, а за да я върне към живота. Грабна падналата на ръце и забърза към паркинга на парка.

Само след минута една тъмна кола летеше по смълчаните улици, търсейки най-прекия път до болницата.

7.

- И няма какво повече да се направи ли? - попита непознатият, който бе докарал припадналата от изтощение Ани.

- Не – отвърна повиканата спешно лекарка, която се бе опитала да я излекува през този последен месец, но можа само да определи последните ѝ дни. Сега постави няколко успокояващи инжекции, но с нищо повече не можеше да ѝ помогне, макар и да искаше, толкова много да го искаше...

Непознатият бе сломен, не беше очаквал, че съвременната медицина може да бъде толкова безпомощна, но толкова точна в диагнозата и определянето на остатъка от живот на някой толкова беззащитен и сломен от него.

Само още три дни, най-много четири – повтори си той, докато се връщаше в стаята на обречената.

Какво ли е да знаеш тази горчива истина за себе си?

Какво бих направил аз за това оставащо ми късче време?

Какво би направил който и да е, ако знае, че не днес, но може би утре или най-много след още един кратък ден и ще свърши всичко – абсолютно всичко...

Бих ли имал сили да ги изживея?

Бих ли имал сили да ги прекратя?

Той застана прав над леглото на дълбоко упоената Ани. Вгледа се в отпуснатото ѝ лице, в разпилените по възглавницата коси и в затворените, сякаш завинаги очи.

Нима тя няма право да живее? Няма право да се порадва още дълги години на дните и нощите? Не е ли старостта естественият ни завършек, а не така, едва започнали живота си?

Няма ли тя това право?!

И е толкова тъжно – мислеше си непознатият, - че тя дори не е срещнала човека, който да обича и да я обича.

Лекарката му бе разказала за Ани, за самотата ѝ, за онези неща, които тя намира за хубави, също и за лошите, от които бягаше. Беше разбрала доста истини, но не бе намерила с кой да ги сподели. Това неизменно я бе обрекло на самота, защото добротата ѝ беше безкрайна колкото цялата вселена и това е правеше различна и пак сама.

Той беше скитник под звездите и реши да остане с нея през тези последни дни. Нямаше за къде да бърза, нямаше и той при кого да се завърне, просто ще подари от времето си на отиващата си вече намерена от него в залеза Ани. А и имаше нещо, което му подсказа, че тя не е случайна непозната, която е намерил в падащия здрач.

8.

Тя поиска да се прибере в късния следобед на следващия ден. Настоя да бъде у дома си, а не тук, където болестта и смъртта са пропити във всичко. Искаше да умре под отворения към парка свой прозорец.

- Моля те! - стисна ръката му и го погледна с толкова болка, че той не можа да ѝ откаже.

Без да се бави, намери отнякъде болничен стол и двамата скоро бяха далеч от болницата. Той караше бързо към уличката, където беше домът на Ани и се надяваше да не бъде обвинен в отвличане, защото точно и това бе направил. Нищо, че жертвата го беше помолила.

Бавно изкачиха стъпалата и Ани подаде единствения си ключ. Вратата безшумно се отвори и откри пред непознатия нейният таен свят. Беше първият човек, който влизаше тук. Апартаментът бе бягството на младата жена от външните шумове и дразнещи очите ѝ светлини на човешката суетня. Тук тя имаше своя остров на спасението, само в него тя беше истинска и сякаш се събличаше от онази дрипа, която се налагаше да облича и с нея да броди като призрак сред другите хора.

Но не и тук...

- Толкова е красиво – не можа да не сподели мъжът.

- Моят дом – плахо се усмихна тя и го покани да седне.

Той влезна така, както се влиза в храм. Ани се извини и го остави сам да разглежда десетките малки, но значими за нея вещи, които бе събирала през целия си живот...

Мисълта го парна и дълбоко в душата си усети силна болка за тази непозната му странница, която видно само с тялото си е присъствала на този не разбрал красотата ѝ свят.

Колко е един живот, когато минутите му се сипят като пясък? Една шепа песъчинки, неумолимо падащи измежду пръстите, които колкото и да ги стискат накрая ще останат само голите им ръце.

И след това вече няма значение за нищо.

Колко много ще остане след нас, колко малко ще бъде помнено, също като вълните – разбият ли се в брега и биват забравяни, колкото и да са били големи, мощни и красиви. Веднъж отдали стихията си на грохота и само миг или два ехото ще ни напомня за тях, а след това ще бъде пометен всеки спомен от следващите прииждащи към брега вълни.

- Извинявай – появи се Ани, преоблякла се набързо и привързала косите си отзад. Чувстваше се много по-добре тук, отколкото където и да е другаде. А и очите ѝ блестяха, тази вечер нямаше да е сама. - Така и не ти благодарих за всичко.

- Няма нужда, направих каквото трябва. - Нали ще останеш за вечеря? - смутено попита тя и ресниците ѝ трепнаха изплашено.

Той се вгледа в очите насреща. В дълбочината им, във всичко стаено и неизказано в тях. Тази покана беше единствената, отправяна някога към някой. Беше мечтала за нея, беше мечтала за човека, който ще я получи и беше чакала да го срещне до края. А краят бе днес, тази последна вечер на възможности - от утре нямаше повече какво да се загуби.

Лекарката бе казала по-рано тази сутрин, че последните дни на Ани ще са много болезнени и едва ли ще е в съзнание. Затова и той прие като чудо, че тя все още има сили да се движи, да се усмихва, дори и да го покани да остане. Знаеше, че заради него и появата му ѝ даде невероятното – да изживее истински тази вечер.

Знаеше, че тази нощ е нейната.

Последната...

9.

Колко малко е нужно да усетим щастието – той наблюдаваше всеки жест и движение на домакинята на тази приказна вечер. - Колко много се бе постарала, за да бъде всичко както трябва. Колко много си бе представяла всичко това...

В началото притеснена и неуверена, но все пак това беше нейният дом и бързо отпуснала се, Ани умело приготвяше едно след друго ястията, които бяха повече от това, което можеха да изядат, но винаги бе искала да ги приготви всичките, така че просто ги направи. Той помогна за някои неща, но след това бе отпратен да изчака в трапезарията, осветена от пламъчетата на десетки свещи, накацали като звезди из цялата стая. Остана заслушан в шепотите им...

Когато всичко беше готово, двамата седнаха на застланата с тъмночервена покривка маса. Тиха музика сякаш извираше от нищото и се въртеше около тях, подканяща за танц и хората, и пламъците.

Беше вълшебен миг, събрал в себе си Ани, светлината, мелодията и компанията на скитника.

- Дали ако се бяхме срещнали години по-рано... - започна тя.

- Да – уверено отвърна той и се пресегна, за да улови ръката ѝ.

Тя отчаяно я стисна, търсейки подкрепата и закрилата в този все по-труден момент.

- Ще останеш ли с мен?

- Завинаги! - обеща той, знаейки, че говори самата истина.

Нямаха нужда от много думи, от дълги истории, от спомени и от мечти. Беше познал коя е тази непозната. Беше я познал така, както само веднъж може да се познае някои под небето.

И тя също го разпозна, макар и толкова късно. Това усещане я обзе толкова сигурно, колкото може да бъде сигурна само смъртта.

Докосвайки се, те усетиха как се сливат и душите им стават пак едно.

Както е било някога...

10.

- Страх ли те е? - попита той в полумрака на стаята. Само светлината на луната и няколко звезди осветяваха призрачно лицата им. Свещите отдавна бяха изгорели, така както и всичко останало се превърна в изчезващ дим.

- Да – отрони се беззвучно от мраморните устни. - Какво ли ще е... там?!

Скитника я погледна в отразяващите космичната светлина очи. В тях сякаш потъваше в безкрайността. В тях бе намерил смисъл и отговор на много въпроси, които бе имал до тази нощ.

С тях искаше да заспи и той...

Ани беше почувствала същото, долови и онова, което се виждаше само зад погледа му – нещо невиждано, като смъртта...

- Ще е като сън – погали той меките ѝ коси. - Заспиваш в приятен хлад, който бърза да те обгърне, после всичко става различно от познатото ти до сега възприятие за живота.

- Боли ли? - затвори очи обречената и светлината в стаята помръкна. - Повече от сега?

Скитникът прокара пръст по овала на лицето ѝ, искаше да запомни контурите, защото щяха да бъдат разделени скоро, но той знаеше, че тя ще го чака отново да се появи. Знаеше, че са вречени един на друг пред времето, пред неговата вечност и пред неговата неумолима безграничност.

Подобна увереност идва само веднъж в живота, колкото и пъти да го изживеем – бе прочел някога той и прие това за основен пътепоказател, но не намерен през всичките тези години на скитане. Дори и при посещението му отвъд всичко онова навън...

- Там усещането не е за болка. По-скоро е намерен след дълго търсене покой и решение на всички житейски проблеми. Ще ти хареса, защото е тихо, много тихо.

- Но каза, че е студено?

- Не, студено е за живото ти тяло, което ще оставиш тук. Онова, което се отделя от нас, от телата ни, няма да има същите усещания като досегашните. Просто се прераждаме и започваме отначало истинското си съществуване, не толкова материално и не толкова обременено от тежестта на телата ни.

Ани отвори очи и се вгледа в далечните хоризонти в погледа му.

- Наистина ли?

Той кимна.

- Но ще бъда сама – натъжи се тя. - Отново ще трябва да те чакам, а това отново ще отнеме цялото време.

- Не, там времето престава да съществува. Ще мине по-бързо от минута и раздялата ни ще е кратка. Много кратка...

Ани се усмихна и се притисна до скитника. Беше щастлива. Така, както би трябвало да бъде през целия си живот, но той ѝ бе отредил да страда. Да се събужда сама, да се храни сама, да мечтае сама и да плаче сама. Не тъжеше, че ще го напусне скоро. След като Той се появи. И след като обещаваше, че съвсем скоро ще бъдат събрали се в едно две половини на най-съвършеното цяло, което съществува във времето.

Той ѝ беше казал по-рано тази нощ, че всеки един от нас има собствена вселена. И всеки един ще я открие, след като намери частицата, с която са разделени при раждането си – същото, в което беше вярвала и тя.

Никой не знаеше защо е така - може би заради това, че просто трябва да разберем какво е да не си пълен, а наполовина да се рееш в търсене на цялостта. А може би, за да бъде насладата при повторното им сливане по-голяма. Никой не знаеше, но така е било, така и ще бъде. Трябваше само да се намерят истинските половинки, след това нищо няма да е в състояние да ги раздели.

Дори и смъртта...

Тя щеше да ги отведе в тяхната вселена, където щяха да само те двамата, но станали вече едно съзнание, с едно общо туптящо сърце...

11.

Утринта ги завари прегърнати, телата им прилепени едно в друго и сякаш никаква сила не можеше да ги раздели.

Но вече ги бе разделила... отново! Отново, но не завинаги. Скитникът знаеше, че няма да се забави дълго и ще я последва в другото измерение. Вече знаеше пътя, знаеше и какво има след краят му. Не го плашеше нито студа, нито ледената тишина. Напротив, точно тях и търсеше, защото там вече го очакваше неговата половинка Ани...

Тя бе изпаднала в мъртвешка кома, от която едва ли щеше да излезе. Той просто се надвеси над тялото ѝ, загледан в застиналата завинаги усмивка на лицето ѝ. Знаеше, че не бе страдала, нито болката я бе победила през тази нощ. Очите ѝ се бяха затворили по-силни от когато и да е било. Мислите ѝ бяха отлетели по-леки от когато и да е.

Защото беше намерила онова, заради което бе живяла.

Беше намерила зрънцето щастие сред цяла една пустиня от мъка, болка и разочарования.

Беше намерила и любовта, която нямаше да я остави да умре сама...

- И ще те помни...

Изгревът блесна в сълзата, спуснала се тъжно и застинала така, както замръзна и сърцето му за всичко друго. Щеше да изтърпи края на дните си, колкото и да са, но без да ги брои и те щяха да преминат бързо и след това го очакваше само вечността...

Скитникът се наведе и целуна каменните устни на спящата.

- Ти ме чакай, скоро ще дойда... - прошепна той, коленичил до тялото ѝ.

След това повика екип от болницата и събра нещата си, за да бъде с нея до последния ѝ миг на този свят, за да не бъде сама, когато си отиде от него...