Посегнах към часовника - 06:43.

Понеделник, понеделник през юли.
Не съм на работа, но имам доста задължения и задачки, които ме очакват.
Мисля си, че денят ще е обикновен - горещ и прашен софийски понеделник.
 

Пътуваме в метрото - 08:24.

Слизаме и минаваме през зелените и затънтени улички на Дианабад, никнат нови строежи.

Тук-там се мярка някое друго дърво, има и черници. Те са с вкус на нашето детство и на топлите, безгрижни летни дни.

Потъвам в друга реалност, бяхме деца и се катерехме по дърветата, за да късаме черници през топлите юлски дни на село.

Намираме сградата - типичната малка болница, леко сведена от годините, а стените вътре са посивели.
Времето трайно е оставило своя отпечатък, зашифровайки своите тайни в пукнатините им.

Качваме се на втория етаж, а там начумерено над нас са надвиснали лампи от таваните и още светят.
Сиво-бяла луминисцентна светлина се опита да ни достигне.

Беше тихо и спокойно и тогава се появи тя, облечена в бяла престилка и тъмни кръгове под очите.

Готова беше да ни помогне и да сподели своята история.

Нуждахме се от тази история, но все още не го осъзнавахме.

Тази история ни накара да размислим, тя ни помогна да разсеем мъглата наоколо...

Обръщам се и ме залива зелена светлина. Дървен прозорец с улющена бяла болнична боя, а стъклото - прашно от бурите навън.
Клоните на дърветата се люшкаха леко от вятъра, искаха да ме докоснат, знаех, че магията е тук.

Светлината в тунела се появява, когато най-малко я очакваш, вече си привикнал с тъмното, забравил си колко ти е нужна.

Всички сме част от големия пъзел, но имаме за задача да наредим парчетата в нашия - живот.

Понякога ги откриваме бавно, лутаме се, но един ден всичко се нарежда.

Понякога без да знаем, се появява помощник, маскирал се като нашата леля - знае, че сме загазили и идва да ни насочи, без ние да усетим.

Пушим последна цигара, навън е топло.

Пътят е напечен и мараня и прах се вдигат нагоре, 67 бавно се дотътря към нас...

На Иниса Ф.