Посегнах към часовника - 06:43.
Понеделник, понеделник през юли.
Не съм на работа, но имам доста задължения и задачки, които ме очакват.
Мисля си, че денят ще е обикновен - горещ и прашен софийски понеделник.
Пътуваме в метрото - 08:24.
Слизаме и минаваме през зелените и затънтени улички на Дианабад, никнат нови строежи.
Тук-там се мярка някое друго дърво, има и черници. Те са с вкус на нашето детство и на топлите, безгрижни летни дни.
Потъвам в друга реалност, бяхме деца и се катерехме по дърветата, за да късаме черници през топлите юлски дни на село.
Намираме сградата - типичната малка болница, леко сведена от годините, а стените вътре са посивели.
Времето трайно е оставило своя отпечатък, зашифровайки своите тайни в пукнатините им.
Качваме се на втория етаж, а там начумерено над нас са надвиснали лампи от таваните и още светят.
Сиво-бяла луминисцентна светлина се опита да ни достигне. ...