Ще ви разкажа една истинска история, случила се в село Урумбеглий (село Лесово), която неведнъж съм слушал от 95-годишния си баща Ангел Ханджиев. История, която е достойна да бъде описана от великия Йордан Йовков.

Тази сутрин Чираков Митър малко се беше поуспал, не че кой знае колко, но вече се развиделяваше. Друга път по това време той вече беше на нивата и ако завареше някой отишъл по-рано от него, щеше да се провикне: „ Ей, Петре, тебе сън не те е хванало за работа!“ или пък, ако някой дойдеше след него, щеше да каже: „ Не можа ли още малко да поспиш, че да те напече хубаво слънцето?!“. Ей такъв си беше Чираков Митър - все недоволен, все с дертове; и как да ги няма като едната му дъщеря Елена беше болнава, но омъжена за добър и майтапчия човек – Бабаджанов Митър; а другата му - Петра, беше здрава и работлива жена, омъжена за Андончевото Мите, който пък обичаше да си посръбва. Един от синовете му – Иван, беше куц, ала това не му пречеше да работи и да си попийва. Все да ги мислиш!... То в село се говореше, че „Чираците са лоши хора, имат гръчка жилка.“, ала всеки сам си знае дертовете, сам знае какво бреме носи връз плещите си, с какви трудности се сблъсква и какъв му е „хала“. Инак … а-бе , на хорската мълва вяра не хващай!

Нямаше защо Митър да бърза толкова, като знаеше че навреме ще доизоре нивата на Кузгуна, а на връщане ще насече малко шума за зимата от корийката, намираща се в Ени кая, която му беше по пътя.
Изкара биволите от ъра (яхъра); пък те едни биволи, първите в село - единият абрашест, с бяло около очите, очесани, почистени, да им се не нарадваш! Заведе ги до колата, те се обърнаха сами заднешком, бяха готови за впряг. Митър само извика – „ Кош!“, те приклекнаха, вкараха шии в бондрука и зачакаха. Митър сложи жеглите и тихо им каза: „ Айде, олум!“. Те станаха, готови да тръгнат.
Жена му, през това време, беше приготвила в едната дисага торбата с храна, а в другата- празната стомна за вода, която той щеше да напълни от Сют бунар и преди да ѝ извика: „Жено!“, тя му подаде дисагите и се затича да отвори вратника.

Качи се Чирака на колата, бодна с остена биволите и тръгна за нивата, която се намираше в местността Кузгуна. Пътят за нея минаваше през Казълия, надясно покрай Кабълъшките ниви на Илигьоза, Голямата поляна, Сют бунар, Саксан дере, Ени кая, Батаците и след тях надясно за Кузгуна. Неговата земя беше предпоследна от мерията, която се обработваше, а надолу започваха ямачите към Тунджа. Пристигна Митър на нивата, разпрегна биволите, свали юларите, ралото, бондрука, който беше за оран. Запали една цигара, докато биволите си поотпочинат от пътя. Местността беше лек червенак; при хубава година се раждаше ръж, колкото човешки ръст, а другата година и юлаф със стебла като камъш.
Комшия по синор му беше Кортелов Митър, серт човек, сприхав, отдавна не си приказваха. Границата беше доста широка, обрасла с трънки и няколко дървета; едно от тях – огромен осен, на който Кортела отпреди много време беше хвърлил око. Дълги години той подораваше синора по малко, по малко, докато дървото остана в неговата нива. Чирака си траеше и се правеше, че нищо не забелязва. Не че не можеше да му се опълчи, въпреки че Кортела беше по-млад, но все нещо отвътре го възпираше – нали навремето бяха приятели.
Разкара се Чирака да разгледа нивата и да се порадва на вчерашната оран, почвата беше „на таф“ (точна на влажност), така хубаво се ореше, че му се искаше да легне по очи и да я прегърне. Чу тракане на рога – „ Аааа, значи си починахте?“, биволите си играеха. Вдигна Митър бондрука, биволите си вкараха шиите, сложи им жеглите, завърза óвището на ралото и започна да оре. Тъкмо беше изкарал няколко бразди, видя че съседът му пристигна.
Разпрегна Кортела воловете и ги натири към ямачите да пасат. Имаше изсъхнал бозалък и изникнала нова тревичка, така че цял ден нямаше да има проблем с тях. Хвърли си аджамката, запретна ръкави, свали брадвата от клемията, огледа се и започна да сече осена. Сечеше ниско до земята, така че нищо да не се изгуби от стеблото. Брадвата му - илидисана, наточена, направо бръснеше.
Кортела сече, Чирака оре, минава покрай него без да си продумат. Така до пладне.

Слънцето вече се беше вдигнало нависоко. Чирака спря, разпрегна биволите, за да си починат и попасат, седна, развърза торбата. Извади заструга със сиренето, една глава кромид и една чесън и започна да обядва. Нахрани се, пи една сладка, Сютбунарска вода и се изпъна на припек да си почине. Безучастно наблюдаваше как Кортела, разпасал пояса, налага осена със злоба. Както беше се излегнал, от умората и топлото, есенно слънце, а и от монотонните удари на брадвата, за миг го унесе дрямка. Заспа и сънува как Кортела е съборил дървото и е седнал върху него с разгърдена риза, запретнати крачоли на потурите, целият в пот, почива си и с единия крак рови земята, покрита от нападалите листа, ей тъй безцелно. Изведнъж една пепелянка, неприбрала се за зимуване, изплезва език и аха да го клъвне по крака. Чирака се стресна, в съня си извика – „Адаааш!...“ и се събуди. Гледа – Кортела беше спрял да сече и се приготвяше за обяд. Вече беше преминал половината от дървото. Чирака се замисли - не ще да е на хубаво този сън; изтърси аджамката, на която беше легнал и отиде да прибере биволите, за да продължи орането. Кортела се наобядва, не почива много, започна да сече осена отзад, та като вземе да пада, по-лесно да се скъса дървесината. Удряше той и оглеждаше накъде да гътне дървото. Не след дълго време, чу се трясък и огромния осен беше повален. Стволът му беше малко изкамбурен, точно както Кортела го искаше, щеше да подменя едната греда на саманлъка, която беше подала и покривът беше пропаднал. След кратка почивка окастри далите (клоните), премери колко крачки му трябват за дължина и започна да насича ствола. Сечеше и мислеше как ще качи тежкото дърво на колата. Слънцето беше минало икиндия. Кортела избута колата успоредно на стеблото, разтегна я и свали клемиите. Разкрачи се, плюна си на ръцете, сграбчи тънката част на дървото и пъшкайки, с доста усилия успя да го качи на задното колело. Отдъхна си малко, стегна се и с още един напън осена беше вдигнат на задния ястък. Сега трябваше да качи дебелата част на дървото - наведе се, леко прикляквайки, хвана ствола и с голям зор, изправяйки се, го подпря с крака на главината. Наново прилекна, мушна ръце под дънера и с все сила започна да вдига. Успя да качи и него върху табана и ястъка, подпря го с клемията. Пфф!... Освободи си ръцете, прекара едната през потното си чело и успя да облече аджамката, за да не му убива на кръста. Отдалече се чуваше Чираковото „Ъъъйст!“, с което той подканяше биволите да се обръщат и да подхващат нова бразда.
Кортела се мушна заднешком под дървото, с едната ръка се хвана за колелото, а другата подпря на хълбока си, взе си солук и започна да вдига. М-м-м!... Дървото се отлепи от обсидата, трябваше да се преодолеят някакви си 15-тина сантиметра; напъваше той с всички сили, лицето му почервеня, главата му забуча. Вдигаше, вдигаше, останаха 2-3 см … обаче тежестта се оказа непосилна. Краката се огънаха. Уфф!... Падайки на земята, дървото се оказа върху кръста му.
… и отново далечното „Ъъъйст!“
В първия момент, Кортела почувства облекчение от умората и голямото напрежение. Полежа, полежа, направи опит да помръдне и да повдигне дървото, но се оказа невъзможно. През това време Чирака ореше, беше му останало малко да довърши нивата и да си тръгне за село. Беше видял какво се случи, но се правеше, че нищо не е забелязал. При всяка бразда, минавайки покрай събореното дърво мълчеше, а с крайчеца на окото наблюдаваше и се тревожеше какво ще стане, какво ще покаже тоя сън, който не му даваше мира. Стигаше до края на нивата, извикваше на биволите – „Ъъъйст!“, те даваха малко назад и поемаха по браздата. Кортела все повече отмаляваше, започна да рови с ръце под себе си, за да облекчи малко тежестта от дървото, но нищо не се получаваше. Помръдваше насам, помръдваше натам. Оглеждаше се, пъшкаше, търсеше някакъв изход. Пред очите му започнаха да минават картини от живота му - как дъщеричките играят в градината, берат папатя , правят си венчета, смеят се… А слънцето бързо слизаше към Сакара. Чирака продължаваше спокойно да оре, стигнеше до края на нивата,“Ъъъйст!“ на биволите, все едно че нищо не е станало около него и така многократно – ъъъйст, ъъъйст… Кортела премисляше какво ще стане с него - денят си отиваше, а той не смееше да поиска помощ, не можеше да се прекори; а и съвестта му проговаряше – защо се полакомих, защо направих всичко това, не можеше ли да си поделим този килнат осен, както беше редно. Пустото ‚Ъъъйст!“ се набиваше в мозъка му и го караше да се връща назад във времето, когато на обяд сядаха заедно с Чирака. Приказваха за младините, спомняха кой как е надупчил гайдата на другата коледарска куда; кой е повел хорото, коя мома се хванала до него; после - приказките за войната, една безкрайна тема. Изкарваха манерките от дисагите да опитват, още мътната, алжирка. Спомените оживяваха.
А времето летеше, слънцето продължаваше да се снишава, тежестта като че ли ставаше все по-голяма, очите му щяха изхвръкнат, дишането беше ускорено, повече не можеше да се издържа.
Чирака изкарваше последната бразда, разпрегна биволите и взе да качва ралото на колата, тогава чу сподавен вик – „ Бате Митрее, помощ!“.
Съвестта и угризението на Кортела бяха надделели.
Чирака веднага пусна ралото на земята и се затича, взе брадвата, изкастри набързо един дал, мушна го под дървото и с лекота го навдигна. Кортела полази напред, клекна по колена пред своя спасител, като пред икона и смирено изрече – „ Благодаря ти, бате Митре! Прощавай за всичко!“
– Изправи се! Да натоварим колата, че слънцето скоро ще залезе!
Подаде ръка Чирака на пострадалия, помогна му да се вдигне. Някъде отдалече, от друга нива се чу: „Ъъъйст!“. Спогледаха се двамата, засмяха се, смигнаха си по тяхному и се захванаха за работа.
– А сега те моля да вдигнем дървото и клоните на колата, право у вас ще ги закараме!
– Не, Мите, карай колата у вас и да си вършиш това, което си намислил и да разбереш, че ние Чираците не сме лоши хора.