За дъх на бонбони давам душата си. За бонбони с бадеми и сироп от смокиново сладко. За кашмирен пуловер събличам сърцето си. За кашмир и пронизваща мирис на телешки бокс.
Легни върху мен и нека пак да опитаме и ако в устата ми се върне вкусът на бонбони – ура, не умираме! Ако обаче не стане, ще има поне над какво да се вайкаме и тривиално един пред друг да се измъкваме с цитати, гласящи, че поне сме опитали.
Легни върху мен и пробвай да ме изпиеш и ако почувствам кашмир по гърдите си - ура, не умираме! Тези гърди не умеят да лъжат.
Да те няма, цял ден да те няма, а после да дойдеш и легнеш до мене. По пътя от коридора до мен на кревата искам едно - на тютюн, на парфюм и на телешки бокс да ухае.
Няма нужда да гледам в очите ти. Ти и аз, и двамата знаем, че което се гнезди помежду ни, ни очи, ни сърца не касае. Това е легло и манеж на сетивата. Онези, които ни хранят и най-често мамят, но нищо... Ако на сухо едвам запреглъщам и ако в сухотата все пак усетя смокини, това няма нищо общо с ...