Алексия се взираше през прозорчето на самолета и не знаеше какво да каже. Не се чувстваше омъжена, макар формалният й съпруг да стоеше до нея. Беше уморена, защото не бе спала две нощи от притеснение дали делото ще мине гладко, а в същото време изпитваше силно задължение към Нилс, който бе направил този огромен жест за нея.

- Защо не поспиш? - наруши той неловката тишина. - Има още време, докато кацнем в Иран, а изглеждаш доста уморена.

- Не мога да заспя. - каза му тя и се обърна към него. - Доста ми е нервно и притеснено.

Нилс замълча и понечи да направи някакъв жест с ръка, но се спря. После я попита:

- Защо не ми разкажеш малко повече за Самира и за цялата история покрай осиновяването?

Алексия въздъхна, но знаеше, че му дължи обяснение.

- Тогава работех в Иран. Ползвах го като убежище, защото не ми дадоха виза за Ирак и нелегално се промъквах по северната граница - там се събират три точки - Турция, Иран и Ирак. Отразявах конфликта за Кюрдистан, особено, когато турските военни започнаха да навлизат по границата. Иран беше най-безопасното място. Моят фарси беше доста слаб и трудно се оправях, но един ден случайно се засякох с Асра. Млада самотна майка. Майката на Самира. Тя владееше доволно английски и се съгласи да ми помага срещу заплащане. Аз наех малък апартамент в Иран, където живеехме трите - Аз, Асра и Самира, която е едно прекрасно съкровище. Станахме много близки, а малката растеше пред нас. Бях девет месеца там. Един път, когато се връщахме от Иракси Кюрдистан, бяхме нападнати от кюрди. Простреляха Асра. Така и не доживя до най-близката болница. Преди да умре ме накара да й обещая, че ще се грижа за дъщеря й. Аз й обещах. Дължах й го, пък и бях доста привързана към Самира. Мислех накрая да им уредя визи и да дойдат с мен в Европа. После преместиха Самира в сиропиталище. Тогава започна и борбата за осиновяването й.

Нилс бе вперил светлите си очи в Алексия. Не знаеше какво да каже. Тя само му се усмихна и се облегна отново назад в очакване самолетът да кацне. В началото доста се чудеше, но накрая сложи ръка върху неговата и се обърна.

- Благодаря ти за това, което направи.

Нилс само й се усмихна и каза:

- Няма защо. Сега, повече от всякога разбирам, че наистина си е струвало.

Останалата част от полета мина в пълно мълчание. На летището ги посрещна адвоката на Алексия, който ги закара в съда. По пътя двамата си говореха бързо на фарси, а Нилс се бе залепил за прозореца и се вглеждаше в заобикалящата го обстановка.
В съда за огромно учудване на Алексия, всичко мина доста гладко. Представиха официалното си удостоверение за брак, легализирано и подпечатано и едва след час разтегнати приказки, на Алексия и Нилс бе дадено попечителството над малката Самира. Младата журналистка, все още не можеше да се зарадва. Искаше да види детето, да го прегърне и може би в момента, в който се качи на първия самолет, който щеше да ги изведе от Иран, можеше да се зарадва на победата.
След произнасянето на съда двамата с Нилс се отправиха към сиропиталището, където беше Самира. Не ги пуснаха вътре, а ги накараха да изчакат навън.
- Защо не ни позволяват да влезем? - попита леко раздразндено Нилс.
Алексия се заметна с дългия си бял шал и се обърна към него.
- По-добре да не влизаме. Вътре не е особено приятна гледката. Повярвай, по-добре и за теб и за мен.
- Мама... - чу се тихо момичешко гласче. Алексия се обърна и сините й очи моментално се напълниха със сълзи. Малката четиригодишна Самира стоеше облечена в бледо синя рокличка, а в ръцете си държеше изпокъсана кукла. Алексия се засили, вдигна я на ръце и я прегърна. Сълзите й рукнаха, а на лицето й е появи широка усмивка. Нилс ги гледаше отстрани и се възхищаваше на силната връзка помежду им. После се приближи, погали малката по гладката й черна коса и постави ръката си на рамото на Алексия.
- Хайде. Да тръгваме.
Тримата се качиха в колата и веднага поеха към летището. Алексия се страхуаваше, че във всеки един момент могат да й отнемат детето и бързаше да напусне Иран. През цялото пътуване журналистката бе прегърнала вече законно осиновеното си дете и двете тихичко си говореха на фарси. Самира я наричаше "мама" с някакво странно ударение. Явно в последните две години беше свикнала с нея и вече я възприемаше за своя майка. Нилс се загледа в тях - малката беше толкова красива. С леко матова кожа, плътни и изписани устни, сякаш изрисувани вежди и дълбоки тъмни като нощта очи. Косата й, дълга и тъмна, беше заплетена в красива плитка.