17.03.2008 г., 19:30 ч.

За едно обещание... (част втора) 

  Проза
1004 0 2
10 мин за четене

Алексия се взираше през прозорчето на самолета и не знаеше какво да каже. Не се чувстваше омъжена, макар формалният й съпруг да стоеше до нея. Беше уморена, защото не бе спала две нощи от притеснение дали делото ще мине гладко, а в същото време изпитваше силно задължение към Нилс, който бе направил този огромен жест за нея.

- Защо не поспиш? - наруши той неловката тишина. - Има още време, докато кацнем в Иран, а изглеждаш доста уморена.

- Не мога да заспя. - каза му тя и се обърна към него. - Доста ми е нервно и притеснено.

Нилс замълча и понечи да направи някакъв жест с ръка, но се спря. После я попита:

- Защо не ми разкажеш малко повече за Самира и за цялата история покрай осиновяването?

Алексия въздъхна, но знаеше, че му дължи обяснение.

- Тогава работех в Иран. Ползвах го като убежище, защото не ми дадоха виза за Ирак и нелегално се промъквах по северната граница - там се събират три точки - Турция, Иран и Ирак. Отразявах конфликта за Кюрдистан, особено, когато турските военни започнаха да навлизат по границата. Иран беше най-безопасното място. Моят фарси беше доста слаб и трудно се оправях, но един ден случайно се засякох с Асра. Млада самотна майка. Майката на Самира. Тя владееше доволно английски и се съгласи да ми помага срещу заплащане. Аз наех малък апартамент в Иран, където живеехме трите - Аз, Асра и Самира, която е едно прекрасно съкровище. Станахме много близки, а малката растеше пред нас. Бях девет месеца там. Един път, когато се връщахме от Иракси Кюрдистан, бяхме нападнати от кюрди. Простреляха Асра. Така и не доживя до най-близката болница. Преди да умре ме накара да й обещая, че ще се грижа за дъщеря й. Аз й обещах. Дължах й го, пък и бях доста привързана към Самира. Мислех накрая да им уредя визи и да дойдат с мен в Европа. После преместиха Самира в сиропиталище. Тогава започна и борбата за осиновяването й.

Нилс бе вперил светлите си очи в Алексия. Не знаеше какво да каже. Тя само му се усмихна и се облегна отново назад в очакване самолетът да кацне. В началото доста се чудеше, но накрая сложи ръка върху неговата и се обърна.

- Благодаря ти за това, което направи.

Нилс само й се усмихна и каза:

- Няма защо. Сега, повече от всякога разбирам, че наистина си е струвало.

Останалата част от полета мина в пълно мълчание. На летището ги посрещна адвоката на Алексия, който ги закара в съда. По пътя двамата си говореха бързо на фарси, а Нилс се бе залепил за прозореца и се вглеждаше в заобикалящата го обстановка.
В съда за огромно учудване на Алексия, всичко мина доста гладко. Представиха официалното си удостоверение за брак, легализирано и подпечатано и едва след час разтегнати приказки, на Алексия и Нилс бе дадено попечителството над малката Самира. Младата журналистка, все още не можеше да се зарадва. Искаше да види детето, да го прегърне и може би в момента, в който се качи на първия самолет, който щеше да ги изведе от Иран, можеше да се зарадва на победата.
След произнасянето на съда двамата с Нилс се отправиха към сиропиталището, където беше Самира. Не ги пуснаха вътре, а ги накараха да изчакат навън.
- Защо не ни позволяват да влезем? - попита леко раздразндено Нилс.
Алексия се заметна с дългия си бял шал и се обърна към него.
- По-добре да не влизаме. Вътре не е особено приятна гледката. Повярвай, по-добре и за теб и за мен.
- Мама... - чу се тихо момичешко гласче. Алексия се обърна и сините й очи моментално се напълниха със сълзи. Малката четиригодишна Самира стоеше облечена в бледо синя рокличка, а в ръцете си държеше изпокъсана кукла. Алексия се засили, вдигна я на ръце и я прегърна. Сълзите й рукнаха, а на лицето й е появи широка усмивка. Нилс ги гледаше отстрани и се възхищаваше на силната връзка помежду им. После се приближи, погали малката по гладката й черна коса и постави ръката си на рамото на Алексия.
- Хайде. Да тръгваме.
Тримата се качиха в колата и веднага поеха към летището. Алексия се страхуаваше, че във всеки един момент могат да й отнемат детето и бързаше да напусне Иран. През цялото пътуване журналистката бе прегърнала вече законно осиновеното си дете и двете тихичко си говореха на фарси. Самира я наричаше "мама" с някакво странно ударение. Явно в последните две години беше свикнала с нея и вече я възприемаше за своя майка. Нилс се загледа в тях - малката беше толкова красива. С леко матова кожа, плътни и изписани устни, сякаш изрисувани вежди и дълбоки тъмни като нощта очи. Косата й, дълга и тъмна, беше заплетена в красива плитка.

На летището ги забавиха. Имаше проблем с документите на Самира, но Алексия успя да подкупи няколко човека и тримата се запътиха към самолет за Тел Авив. Това беше първият полет, които успяха да хванат.
- Какво ще правим там? - запита я Нилс.
- Имам жилище там. Майка ми е от Тел Авив, а и аз работех там известно време. - Нилс кимна в знак на съгласие. Виждаше силното желание на Алексия да напусне Иран, а в очите й все по-често съзираше страх.
Тримата се качиха на самолета и отпътуваха към Израел. Докато не кацнаха там, Алексия бе под напрежение. Нилс се чудеше как да я успокои, но знаеше, че не може. Заигра се с малката Самира, докато Алексия рееше поглед през прозорчето. Скоро детският й смях се чу, а чаровната й усмивка изгря на лицето й. Алексия се обърна - двамата си играеха с пластмасова играчка, която бяха купили от каталога на самолета. Дърпаха опашката й, а тя издаваше смешни звуци. Алексия се улови, че за пръв път вижда Нилс да се усмихва. Тя се облегна назад и се зачуди как да му благодари.
Самолетът кацна точно навреме и тримата взеха малкото си багаж и се отправиха към едно от такситата, които бяха спрели пред летището. Алексия се качи отпред, за да може да обясни къде да ги закара, а Нилс и Самира седнаха отзад. Пътуването към дома на младата журналистка беше дълго и премина в мълчание. Алексия започна да усеща как умората взема връх и й ставаше все по-трудно да се съсредоточи. След като стигнаха до дома й в Тел Авив, тя побърза да сложи Самира да спи, защото детето изглеждаше вече доста уморено. Сложи я в едната спалня, зави я, целуна я и остана да я гледа, докато заспи.
Когато влезе в просторната дневна, завари Нилс да разгръща старо списание, написано на иврит. Чувайки стъпките й, той захвърли списанието и се обърна:
- Заспа ли?
- Да. - отвърна му Алексия и седна до него на дивана. - Не мога да повярвам, че всичко това мина.
- Двете имате... красива връзка. Не знам... бяхте като истинска майка и дъщеря пред сиропиталището. - Нилс се облегна назад и се загледа в съпругата си.
- Не знам как да ти се отблагодаря за огромния жест. Какво щях да правя... - започна Алексия, а сълзите й напираха. Нилс забеляза това и положи внимателно ръка на раменете й.
- Спокойно. По-добре поспи, изгеждаш доста уморена.
- Не. Не ми се спи... - започна тя объркано. - Не знам. Мисля си, че във всеки един момент ще влетят иранските власти и ще ми я вземат.
Нилс започна да я успокоява и насочи разговора в друга посока. Скоро Алексия му отговаряше все по-вяло и неусетно заспа в прегръдките му, докато водеха отнесения си разговор. Младият писател дълго време галеше гадката й червена коса и я наблюдаваше как спи. Беше спокойна. После внимателно я вдигна на ръце, занесе я в спалнята и я положи да си почине. Заслужаваше да поспи хубаво.

На сутринта, Алексия се събуди и нямаше ясен спомен за предната вечер. Тъкмо започна да напъва мозъка си, когато усети аромат на палачинки и чу звучния смях на Самира. Наметна се с цветен шал и пое към голямата тераса, която гледаше към плажа. Там завари Нилс и Самира, която се бе омазала с течен шоколад и сладостно хапваше туко-що приготвени палачинки.
- Добро утро. - поздрави я Нилс и наля кафе в нейната чаша.
- По-скоро е обяд. - каза тя с усмивка и седна а масата с тях. Отстрани наистина приличаха на семейство. Момиченцето все гледаше към плажа и сподели с Алексия, че иска да пипне вълните.
- Искаш ли да се разходим по плажа? - попита тя Нилс.
- С удоволствие. - отвърна й той и търпеливо изчака момичетата да се преоблекат. Двете дойдоха облечени с красиви летни бели рокли. Алексия си сложи слънчевите очила и тримата потеглиха към плажа. Когато стигнаха, забелязаха, че няма много хора. Денят беше работен и там предимно се завъртаха младежи. Самира започна да тича по плажната ивица и да си играе с вълните - когато те се приближаваха към нея, тя бягаше като попарена, а после, когато се отдръпваха, тя стъпаше с малките си крачета по пясъка и ги гонеше навътре.
- Наистина е прекрасна. - каза Нилс, докато двамата мълчаливо наблюдаваха хлапето.
- Да. И сега тя е тук благодарение на теб.
- Нямаше как просто така да си тръгна. Историята ти ме разтърси, а и не мога да окажа помощ на журналистката провела най-ужасното интервю в кариерата ми.
Нилс за засмя, а Алексия, също с усмивка на лице, подритна малко пясък към него.
- Като се върнем, обещавам да се подготвя подобаващо. - каза му тя.
Нилс замълча. Да, беше време да обсъдят какво ги очаква.
- Нилс... какво ще стане с нас?
Той продължаваше да мълчи и да не откъсва поглед от хоризонта. Алексия го изчака.
- Традицията повелява меден месец. - каза той накрая.
- Моля? - попита го Алексия объркана.
Нилс се обърна към нея със сериозно изражение.
- Знаеш ли... Израел е невероятна страна. Чак сега разбирам колко много съм пропуснал. Почти не съм пътувал, а ми се иска да обиколя и да видя много места.
- Какво искаш да кажеш? - продължи да недоумява Алексия.
- Не виждам смисъл да бързаме с развода. Поне аз. Ти си взе отпуска, за да бъдеш с дъщеря си, можем да бъдем заедно. Тримата. Поне да пробваме. Ще се качим на първия самолет и ще обикаляме света заедно. Не знаем нищо един за друг, а така можем да се опознаем. Няма да виждаме познати и приятели. Мисля, че си струва.
Алексия се усмихна.
- Това определено е добра история за книга.
- Това "да" ли означава?
- Разбира се. Поне това ти дължа.
Нилс се приближи към Алексия, която замръзна. Не знаеше какво ще стори или каже, а вече наистина се чувстваше странно. Той се усмихна и впи топлите си очи в нея, а после нежно и мимолетно я целуна по челото.
- Нека се прибираме - каза й той и отиде да повика Самира.
Алексия стоеше замръзнала и наблюдаваше действията на Нилс. Той отиде при хлапето, вдигна я със силните си ръце във въздуха и я завъртя. Държеше се наистина изключително мило с детето. Като истински баща, замисли се Алексия.



Следва продължение... (пътешествието им около света, диалози и още нещо... :) )

© Бианка Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Чакам продължението.
  • Дълбока човещина лъха от всеки твой разказ...Удивяват ме просторите и свободолюбието на всеки твой герой...!Красиви са безграничните светове,изпълнени с опасности ,но и с много топлота!
    Браво!
Предложения
: ??:??