Кафемашина съм на тази улица вече четири години. Първо бях от другата страна на тротоара - точно до магазина за риба със синята врата, който вече не работи. После собственикът ми ме премести тук.

Ако някой ви каже, че е много лесно да бъдеш улична кафемашина, не му вярвайте. Знам го от опит. Ако обаче същият този някой твърди, че е много лесно да бъдеш улична кафемашина в малък град, то бъдете сигурни, че той откровено се опитва да ви прави на глупаци.

Едно от най-големите неудобства на тази наша, според мен, толкова достойна, хуманна и обществено полезна мисия, е животът на открито, който водим, по стечение на обстоятелствата, всички ние - уличните кафемашини на републиката. Всъщност, като се замисля, крайно време е да си основем синдикат. Някой трябва да се погрижи за правата ни. Това на нищо не прилича!

Е, има и такива сред нас, на които късметът се усмихва понякога. Поставят над тях пластмасов навес или ги настаняват на завет и сушина. Това е много важно, защото всички ние сме предразположени към особен вид машинен ревматизъм, но моля ви, не казвайте за това на хората. Те и без друго няма нито да ни разберат, нито да ни повярват. Тези странни същества си мислят, че всичко на планетата Земя, която те безвъзвратно унищожават, се върти около тях, че само те си имат проблеми за решаване. А, да ме прощават, но повечето от тези проблеми сами си ги създават. Завиждат си един на друг, мразят се често пъти без причина, говорят зад гърба си, злорадстват, присмиват се подигравателно. Уж вечно търсят истината, а когато забележат, че тя е наблизо, се крият от нея и се спотайват като ученик по време на онлайн обучение. Нагрубяват се, чупейки кристалната ваза на душите си, а след това си сервират фалшиви извинения в пластмасовите чинийки на собствения си срам и краткотраен пристъп на чувството си за вина. Дори не го правят честно и често, по съвест, и не очи в очи, а вече само веднъж в годината, по Коледа, и то по месинджър. Боже, как мразя този противен звук! Особено в час пик, когато съм страшно заета и правя кафе след кафе. Страшно изнервящо е!

Напоследък хората започнаха да слагат на много от нас метални табели с надпис "Търкай тук!". Може би това има за цел да укроти справедливия гняв на някой забързан гражданин, чиято монета така и не желае да изпълни дълга си. Но дори и така да е, това е пълен абсурд, извинете! По тази логика на някои от тях трябва да се сложи надпис "Удари ме тук!" някъде върху лицето, където да може всеки да ги удря, когато не са успели да свършат една или друга работа. Звучи справедливо. Не мислите ли?

За разлика от нас, "уличниците", домашните кафемашини се наслаждават на спокоен и лежерен живот, поставени удобно върху някой хладилник или кухненски шкаф. Правят сутрин по едно-две кафета, изпращат хората си на работа и после цял ден ги очаква сладка дрямка под лъчите на дружелюбното слънце, които срамежливо се подават през прозореца. Или пък със задоволство наблюдават как навън вали дъжд или сняг, а те са на топло и сигурно място.

Да ви призная, понякога си мечтая да бъда домашна кафемашина. Мечти... Безплатни са все още. Поне така казват хората. Но както ви казах, на тях много-много не може да им се вярва.

Има случаи, в които този блажен домашен уют се нарушава от съседа от горния или долния етаж, който прави поредния си ремонт. Но това обикновено се случва през лятото. А и един час стържещ звук от бормашина следобед не е нищо в сравнение със студа и шума от автомобилите и автобусите от улицата, който търпим ние.

Е, през нощта той понамалява горе-долу, но тогава всяка от нас остава сама. Слава богу, че не се страхуваме от тъмното и сме свикнали. Не познавам улична кафемашина, която се страхува да остава сама нощем. Доста сме смели, не може да ни се отрече. А и почти всяка от нас през тъмните часове  се грижи за някое бездомно квартално животно. Аз, например, имах отговорности към едно куче с дълги клепнали уши и къса кафява козина. Имаше дори някаква порода, но не знам точно каква.

Помня как призори една студена сутрин някаква червена кола спря почти пред мен. Видях млад мъж с брада да отваря вратата на шофьорското място и да изхвърля едно малко беззащитно създание с клепнали уши на улицата, което започна да скимти и лае. След това шофьорът бързо се изнесе с мръсна газ като престъпник от местопрестъплението. Помня ужаса и надеждата в големите кафеви очи на кутрето, а после забелязах, че леко накуцва с едното задно краче. Сгуши се на топло между гърба ми и стената зад мен и стоя там цели три дни. Топлех го доколкото мога. После само събра смелост и се подаде навън. Видя с любопитство, че наоколо се размотават още трима клепоухи бездомници като него. Те обаче нямаха порода, нито знаеха възрастта си. Бяха наясно само с едно - че трябва да оцелеят по някакъв начин. А този начин е само един - като останат заедно, колкото може по-дълго.

Минаха няколко седмици и едни ден, четирите песа вкупом, пресякоха улицата и тръгнаха да си търсят късмета по широкия свят, който ги очакваше зад парка на блоковете. Бяха като Тримата мускетари и Д'артанян. Гледах как моят четириног приятел притичва с кривото си краче след тях и осъзнах, че така и не знаех името , въпреки че прекарахме заедно доста нощи. Затова го кръстих Д'артанян. Не съм го виждала отдавна. Какво стана после с него - не знам.

Може би ще се попитате откъде една улична кафемашина, като мен, знае за Тримата мускетари. Много просто - на предишното си място, от другата страна на булеварда, бях точно под прозореца на един старец, който гледаше много филми и то все на увеличен до края звук на телевизора. Мисля, че или беше глух, или просто беше самотен и по този начин си създаваше усещане, че има още някой с него в празния апартамент. Беше много мил. Почти всяка сутрин излизаше на разходка, подпирайки се на бастуна си и винаги се отбиваше при мен за кафе. Говореше ми нежно на "Вие", докато пъхаше една след друга жълтите си монети от пет стотинки, които явно събираше целенасочено:

- Я да видим, уважаема, какво кафе сте ми приготвила днес.

Харесвах го и дори понякога пълнех чашката му без да му взема стотинките, но само понякога, за да не го обидя. Не исках да си помисли, че го правя от съжаление, защото беше само от симпатия.

Обичаше да сяда с кафето си на старата зелена пейка под дървото, да гледа минувачите и понякога да ги заговаря. И него обаче не съм го виждала скоро. Не е идвал. Надявам се да е добре.

Всъщност, общуването ни с хората е другата важна особеност, която определя дори средната продължителност на живота на нас - кафемашините. Домашните пак са привилегировани и в това отношение. Налага им се да познават само с членовете на семейството, в което живеят. Свикват с тях и техните мисли, чувства, радости и тревоги. Пазят мълчаливо тайните им, които чуват или проблемите им.

Ние обаче сме поставени в по-неизгодно положение, защото ни се налага всеки ден да си имаме вземане-даване с много и най-различни земляни. Онзи ден, например, двама така си крещяха точно пред мен, че се изплаших и натъжих. Първоначално спореха за някакъв вирус, маски, ваксини, сертификати и антитела, а после започнаха да се карат. Едва не се сбиха. Единият дори си разля кафето, което току-що му бях пуснала.

Не зная за какво точно става дума, но мисля, че би било добре да им сложат по една ваксина за Човещина, че май много са им паднали антителата.

Както и да, много се разбъбрих. Развиделява се. По това време сутрин винаги се отбиват за кафе трима мъже с работни гащеризони. Май работят в някакъв цех за дограма накрая на града. Веселяци са и е забавно с тях, защото се шегуват и си разказват мръсни вицове. Само дето винаги повтарят едно и също преди да си изпушат цигарите и да тръгнат:

- Абе, ще се оправим, ама няма да е в тоя живот. Важното е да сме живи и зд