Един зимен ден, беше след обед, се появи на вратата усмихната и свежа. Очите ù искряха, лицето ù пламтеше... Веднага се досетих, че има радостно събитие, което иска да сподели. Събрах книжата на бюрото и без да давам обяснения на учудените си колеги, излязох от стаята. Мислех, че ще се скатаем в някой ъгъл на учрежденското кафене и за няколко минути тя ще сподели радостта си. Пъргаво се устремих към асансьора.
- Чакай, къде отиваш? Тръгвай с мен. - каза ми тя.
Тръгнах... Набута ме в съседен офис и заключи вратата след нас. Свали палтото си и го тикна в ръцете ми.
- Без въпроси, само мълчи и наблюдавай...
На една ръка разстояние от нея недоумявах какво се случваше...
- Спокойно, да не паднеш - и като надигна роклята си, що да видя, гола както майка я е родила, а ботушите обути направо на бос крак, като че ли се усмихваха.
- Ходих по любов, разбираш ме, нали? Сутринта бях с един, а сега и с втори и се чувствам превъзходно. Втория път отчетох и теб, да не си валат. Виждаш ли каква колежка развратница си имаш, при това приятелка. Ти уж си по-артистична от мен, но трябва да знаеш, че те слагам в малкото си джобче в тази област... Не знам на кого съм се метнала, в рода ми все смотаняци.
Набързо извади от дамската чантичка бельо, чорапогащи, колан, гребен и гримове и взе да се привежда в приличен вид.
- И такова чудо доживях да видя, мислех и закопчавах мълчаливо копчетата, подавах аксесоарите и продължавах да умувам това ли я прави толкова жизнена и обаятелна. И на това ли му вика любов?!... Нима това за нея е любовта? Някакво чувство на безтегловност ме бе обзело, не можех и да реагирам, дали не сънувам... "Ходих по любов", "Ходих по любов" - съзнанието ми бе обременено от натрапливите думи.
След като постави красивия колан, който подчертаваше гъвкавата талия, тя ми благодари и тръгна, защото имала „неотложни служебни" ангажименти.
- Колко шарен е светът, ако бях умряла, нямаше да знам нищо за интимния свят на жената, която мислех, че познавам. Да - тя беше и умна, и делова, и сериозна, беше нещо като еталон за мен, гордеех се с нея. Как бихме могли да продължим приятелството си след днешното разголване?... Заразяваше ме с нещо и търсех отговора.
Работата ми не вървеше. Този следобед бях гузна, смирена, нещо нетипично за мен и моя характер. Ние сме толкова различни... В главата ми въпросите напираха един след друг... Кое е „нещото", което харесвам в нея? - Може би темперамента, жизнената енергия, работоспособността, отзивчивостта и точността, усмихнатото лице, прагматизма и издигане в кариерата, или че ми довери интимния си свят? Дали пък всичките тези неща взети заедно?
- А какво е любовта? - Дума с различно значение, зависи кой как я разбира, какво влага в нейното съдържание... стига в крайна сметка да ни прави щастливи. А тя наистина беше. Играеше великолепно главната роля в театъра „Живот" и намираше „актьори" за епизодични роли, които да ù партнират, след като бъдат одобрени.
© Димка Първанова All rights reserved.