За любовта и морето

Тази история изпълнена с дъхав и упойващ солен привкус на море се случи преди няколко години. Павел, среден на ръст, с права, кестенява коса и сини очи младеж беше студент първи курс по екология. Понеже от малък винаги обичаше и се интересуваше от природата и животните, негова мечта бе да следва, да завърши и разбира се, ако някой ден имаше малко повече късмет и да работи в областта на екологията. Приеха го и сред очарованието на студентските трепети, когато за първи път с колегите си пресичаше големите аудитории и сядаше на старите и дълги, леко поскърцващи скамейки за да чуят поредната лекция на някой професор. Сред шумните разговори по време на почивките между лекциите седнали на по чашка кафе и след напрежението по време на изпитите от първата сесия дойде и пролетта.

Някъде по това време Павел се запозна с Адриана, която бе негова състудентка от другата група. Адриана бе родом от Копривщица. Нисичко момиче, с кафеви очи, руси коси и винаги поруменели бузи. Отначало Павел ходеше само по задължение в нейната стая в общежитието, било то да и занесе или да вземе записки от нея, било да я извика рано сутрин за да ходят заедно на лекции. Постепенно, с течение на времето, той започна да ходи при нея всеки ден след заниманията в университета. Павел изпитваше неимоверна нужда да я вижда. Усещаше, че в гърдите му започват да бушуват отдавна потулени някъде в дебрите на душата му дълбоки чувства, които подобно на лава на застинал вулкан започват да се вълнуват разпалени от нови любовни пориви. Разбира се полагаше усилия да не му личи.

През един късен сумрачен пролетен следобед имаха упражнение по зоология. Слабата слънчева светлина едва  процеждаща се през облаците с мъка си пробиваше път през позамърсените стъкла. Високите клони на липите в задния двор на университета подканяни от вятъра тихо и закачливо почукваха по прозорците. Сравнително младата главна асистентка, някак отегчено обясняваше за протозои и амеби, а латинските имена съдържащи се по две във всяко нейно изречение неприятно се забиваха в съзнанието му. Точно в този момент толкова му беше скучно, че даже с интерес с крайчеца на окото си наблюдаваше игривите премятания на червенобузестата костенурка в големия аквариум.

Изведнъж по средата на упражнението на вратата леко се почука и на прага се появи високата фигура на доцента по зоология Петров, който, след кратко извинение, че им е прекъснал занятието важно съобщи, че и тази година след края на лятната изпитна сесия първокурсниците щяха да заминат на традиционната практика, която щеше да се проведе към края на юли на базата на университета в Ахтопол.

Павел изпита удоволствие от радостта и вълнението си, че отново ще може да види синьо-зеленикавите пенести вълни на морето. Да подиша наситения с мирис на водорасли въздух. Да чуе характерния звук от крясъците на гларусите.

Накрая на лятната сесия събраха целия поток в една от аудиториите и кратко, но тържествено дадоха последни указания по организацията на пътуването. На 20 юли в осем сутринта щяха да потеглят с автобуса от служебния паркинг на университета.

Вечерта преди пътуването Павел не можа да спи. Въртеше се в леглото обзет от вълнение и нетърпение, а нощната юлска горещина допълнително спомагаше за бодърствуването му.

Навън още не беше се развиделило, когато стана от леглото и си пусна кафе от кафе автомата. Докато слушаше тихото му бръмчене и се опитваше да събере безредните мисли в главата си, тай погледна навън през главната врата на общежитието. Лятната утрин напредваше все повече и сивотата на сумрака все повече отстъпваше място на белотата  на новия ден. Павел извади горещото кафе от нишата на автомата и се запъти към малката му стаичка в дъното на дългия коридор. Отвори паянтовата, леко поскърцваща врата, взе си приготвения още снощи сак, хвърли последен поглед в мрачината да не би да е забравил нещо и с приповдигнато настроение тръгна към стаята на Адриана на горния етаж. Почука тихо на вратата с до болка познатата му табелка с номер 416/417 и само след секунди тя се показа на прага. Гъстата й естествено руса коса на вълни се стелеше по раменете й. Очите и радостно светеха, а по закръглените й бузи все още личаха следите на скорошния сън. Тръгнаха по стълбите на общежитието към паркинга като Павел и помогна със сака. Пред автобуса се бяха събрали няколко техни състуденти, които нервно дърпаха цигари и отпиваха от кафетата. Разговорите се въртяха около вълнуващата ги всички тема - отпътуването за морето. Малко преди уречения час дойдоха доцент Петров и главната асистентка Билева, които казаха няколко заключителни думи преди отпътуването. След това всички са качиха в автобуса и потеглиха. Пътя по магистралата беше еднообразен и скучен. Сменяха се равнинни пейзажи с тучни ниви и засети с люцерна ливади. Павел слушаше музика от слушалките на телефона си, но не след дълго клепачите му натежаха и съня го обори. Събуди се на първата почивка, която беше на някакви крайпътни заведения около Нова Загора. С напредване на времето ставаше все по-горещо и неприятно.

Павел и повечето от състудентите му за първи път идваха до тази най-южна точка на българското черноморие и още в самото начало бяха поразени от дивната красота на флората й. Настаниха се в бунгалата в покрайнините на града. Целта на практиката беше да подновят фонда на катедрата по зоология с най-различни видове насекоми, безгръбначни и гръбначни видове. Направиха различни видове уловки, които ежедневно след това проверяваха за уловени насекоми. Дойде време и да разпуснат на първия  им плаж.

 Близо до Ахтопол на около пет километра се намираше село Синеморец. Когато стъпиха на ослепително белия пясък и съзряха с леко премрежени погледи слънчевите отблясъци от кристално чистата вода всички останаха поразени. Близо до повърхността на набраздената от вятъра вода се стрелкаха попчета, а чайки и гларуси с крясъци пореха синьото накъдрено с облаци небе.  Те лудуваха по плажа като малки деца, а междувременно си събраха много миди и раковини. На връщане доцента им разказа, че територията южно от Синеморец до село Резово представлява защитената местност Силистар. Местността е крайбрежна, влажна зона със запазена типична лонгозна гора. Около дюните и скалите на Силистар гнездят много редки и защитени птици. Прибраха се на смрачаване в бунгалата, а Павел нямаше сили дори да вечеря. Остави си плажната чанта с мидите до нощното шкафче, легна си и моментално заспаа.

Рано на другата сутрин потеглиха за резервата Ропотамо. В него се намираха множество интересни и уникални природни обекти като лиманът на река Ропотамо, блатото Аркутино, както и различни скални феномени, блата и мочурища. На брега на реката ги чакаха две моторни лодки, а лодкарите весело ги поздравиха. Разделиха се по равно за баланс в двете лодки и след няколко резки тласъка на перките навлязохме сред зеленикавите вълни на реката. Красотата беше неописуема. Лонгозните гори по двата срещуположни бряга на реката, съставени предимно от полски ясен, полски бук и черна елша се изправяха като черна и непроходима дървесна стена по бреговете. Лианите по тях, като тела на огромни змии се спускаха надолу или пълзяха нагоре по стволовете на дърветата. Бреговете бяха толкова гъсти и непроходими, че Павел се унесе в мисли и мечти. Представи си, че участваа в някаква научна експедиция в Южна Америка по река Амазонка. Картината пред очите му тогава, толкова му напомни тази съкровена негова детска мечта, че той чак потръпна от удоволствие. Гъсто наредените една до друга водни лилии на места напълно скриваха водната повърхност на реката. Едрите водни кончета стремглаво се стрелкаха покрай тях. Като стигнаха устието на Ропотамо, на стотина метра от вливането й в Черно море, лодкарите обърнаха носовете на лодките по обратния път порейки водата. Стигайки до специално изработените дървени поставки на брега всички слязоха от лодките и си взеха довиждане с любезните  водачи - лодкари и след това се качиха в автобуса.

На една полянка близо до голям горски масив спряха, взеха си кеповете за пеперуди и други насекоми и под ръководството на Жоро, дългогодишен служител на Зелени Балкани, се отправиха по дълбоките коловози на мекия постлан с опадали листа и прогнили от влагата клонки горски път. На едно Т-образно кръстовище Жоро се спря и увлекателно започна да им разказва за папратовите, хвощовите и другите видове растения, които се срещаха в местността. Някои от тях бяха ендемични за България и са характерни само за горите на природен парк Странджа. Павел се огледа наоколо и неволно го обзе чувството, че се намира в някоя праисторическа гора от мезозойската ера.

Той с удоволствие вдишваше чистия,  наситен с дъх на изпарения и на изгнила горска постилка въздух, а слънчевите лъчи нарядко пробиваха гъстия склоп на короните на дърветата. Разделиха се на малки групи в търсене на насекоми, членестоноги и пеперуди. Скоро постепенно всеки се усамоти и започна да работи самостоятелно. Обхванат от някакъв лудешки и детски авантюризъм и знаейки, че може да блесне в очите на момичетата само, ако улови някакво влечуго, Павел без да се замисли се насочи към първата открита поляна, която се мерна пред очите му. Змиите обичат слънцето, а в тези гъсти широколистни гори съставени от благун, цер и източен бук единствените припечни места на които можеше да ги срещне са откритите места. На първата поляна нямаше късмет. Отклони се от пътя, пресече една туфа от ниски габърови храсталаци и на около стотина метра забеляза група камънаци разхвърляни покрай едно дере. Насочи се натам със свито сърце и още не беше се приближил съвсем, когато от грапавия тил на един голям камък забеляза бързо движение. Змията се плъзна с плавен тласък на мускулестото си тяло по хлъзгавата повърхност на камъка и бързо се стрелна по меката трева към отсрещния изгнил дънер на паднало дърво. Павел се спусна след нея колкото се можеше по-бързо, но още след първите метри осъзна, че змията е по-бърза от него и увеличаваше дистанцията. Като приближиха дънера, змията се насочи към една дупка в основата му, но вероятно от високата скорост, която беше развила не можа да я улучи в първия момент, а удари главата си между отвора и твърдата кора. Това я забави за секунда, изви тялото си и бързо се шмугна във вътрешността на дънера. Това забавяне му позволи да я застигне и след мимолетно колебание как да постъпи, я улови за края на опашката. Той усети неприятния допир на люспестата мазна кожа по ръката си. Дръпна я рязко и усети как мускулите на тялото й се напрягат. Дочу се и сърдито съскане. Павел се напрегна, дръпна я още веднъж с едно рязко движение и след секунда вече държеше змията във въздуха. В този момент се почувства като любимия си актьор от една научно популярна телевизия. Тук обаче той направи една кардинална грешка, която малко по-късно щеше да ми струва скъпо. Държаше змията за опашката, а не за главата. Тя бясно се извиваше в ръката му със зинала паст и беше прекалено бърза. След третото завъртане успя да го докопа за меката част между палеца и показалеца. Усещането можеше да се сравни със забиването на множество игли едновременно в кожата. Павел извика от болка и започна да удря змията навсякъде където сваря по земята, но тя  не отпускаше хватката си, а още по силно впиваше зъбите в ръката му. Изведнъж от туфата габърови храсти се стрелна Жоро и с няколко скока се озова при него, хвана змията за главата и с едно движение успя да я отдели от ръката му. Всичко това послужи на Павел за урок.  Змията не беше виновна, тя просто бранеше живота си.

 Вечерта седнаха на масичката пред малкото бунгало, извадиха стария шах на съквартиранта му Митко и  след няколко партии, в компанията на две момичета от тяхната група, пиеха бира и с удоволствие си разказваха за преживяванията. Усмивките не слизаха от лицата им. В тези моменти в дълбините на съзнанието му отново изплува образа на Адриана.

Рано на следващата сутрин потеглиха за държавно ловно стопанство Ропотамо, което разполага с ловен дом в местността “Аркутино”. Над територията на стопанството преминава източно-черноморския прелетен път “Виа Понтика” , което обясняваше присъствието на пасажите от диви патици и гъски в него. С интерес изслушаха увлекателната лекция за историята на стопанството, а след това служителите ги поканиха да разгледат зоокъта в двора. Дойде време и за атракцията на деня – щяха да стрелят на стрелбището с автомат Калашников и флоберка Ругер. Павел от две години беше станал ловец и това не го притесни особено. Когато дойде неговия ред той бавно вдигна автомата, опря приклада на рамото си и усети студенината по бузата си. Прицели се, затаи дъх и натисна спусъка. Изстрелът беше оглушителен. Павел не искаше да чака дишането му да измести прицела на мушката и мерника на автомата и изстреля бързо още два куршума в мишената. Беше улучил девятката и получи награда за най – добрия стрелец с “Калашника”.

Но при стрелбата с флоберката той получи неочаквана конкуренция и бе задминат от … Адриана, която беше улучила десетката, а той седмицата. И двамата получиха бутилка шампанско за награда.

Изпълнените с топло слънце, ведро настроение и дъхав мирис на море седем дни се изнизаха бързо. Дойде последния ден, в който след дълго скитане из красивите гори и ливади се прибраха в бунгалата и започнаха да събират багажа си. Вечерта всички седнаха на голямата отрупана с всевъзможни ястия и напитки маса в двора на лагера, а лампите окачени по стената хвърляха бледо -жълтеникавата си светлина към тях. Шумните разговори не спираха и се преплитаха над главите им. Настроението се повишаваше всяка минута. По едно време доцента поиска думата, изправи се и изнесе кратка реч за доволството си от крайния успех на практиката, раздаде книжките им с високи оценки, поклони се тържествено и седна. В този момент от кухнята изнесоха изкусителна шоколадова торта върху която със сметанов крем бе изписано “Практика по зоология 2006 година“. Проведе си и весела викторина с въпроси засягащи теми от практиката.

Замаяни от топлата приятна вечер, от пеенето на щурчетата в ливадите зад бунгалата, никой не разбра как на поляната пред тях две непознати жени запалиха голям огън, който като се разгоря се издигна високо към небето. Когато след няколко минути с кратки припуквания той вече бавно догаряше, прикрита от нощта до тях се приближи трета, средна на ръст жена. Тя бавно се промъкна под бледата светлина на лампите и застана до масата. Беше чернокоса, облечена цялата в черно, с тъмни тайнствени очи, в които някак магически се отразяваше светлината. Казваше се Севда и беше нестинарка от странджанското село Българи. В първия момент никой не можа да повярва на ушите си. Павел беше чел и слушал много за нестинарите, но никога не бе срещал и виждал със собствените си очи тези повелители на този древен езически танц, появил се по българските земи в началото на 20 век. Съзнанието му бе запленено от нейните дивни и красиви движения върху горещата жарава, а целият този ритуал бе толкова тайнствен, магичен и същевременно красив, че той за момент определи Севда като красива самодива танцуваща сама между вълци.

Омаян от красивата вечер или от няколкото изпити чаши хубаво вино Павел забеляза, че Адриана седи самотна на масата. Той се приближи и седна на празния стол до нея. Тя мило му се усмихна, а в очите й светеше мек блясък. Павел усети решимост в гърдите си, мозъка му спря да претегля кое е правилно и кое не и с тих глас той и призна за любовта си. Тя не отговори нищо. Само очите й се разшириха, а устните й останаха полуотворени от изненада. След това тя бавно му отговори, че си има приятел още от училищните години и няма как да се раздели с него, а с Павел могат да останат добри колеги и приятели.

Сърцето му се сви от болка и обида, но нямаше как, такъв беше живота и той трябваше да го преглътне.

От тогава изминаха доста години. И днес дори, когато понякога седи самотен пред телевизора в хола на апартамента си, Павел неусетно за самия себе си тихичко пристъпваше към секцията, взимаше запазения рапан от гладката й повърхност, долепяше го до ухото си и се заслушваше в звуците, които той му шепне. А той му шепнеше за соления привкус на морските пенливи вълни, за крясъка на гларусите и за студентската му любов, която остана някъде там да го зове сред загадъчността на необятното море.