Той: Липсва ми пушенето с  теб.

Тя: Така ли? На мен също.

Той: Беше хубаво. Сега се чувствам някак самотен.

Тя: Да, но ти поне имаш приятели.. Защо не пушиш с тях?

Той: Никой не може да те замести.

Тя: Аз пък по цял ден пуша сама. Изгрев, залез, слънце, луна, звезди, дъга... Всичко това се мени ден след ден на фона на студената цигара в ръцете ми и отровния дим.

Той: Тъжно. Няма ли някой, с когото можеш да пушиш?

Тя: Е, има едни момчета от нашия клас, но те са гадна компания. Не са като теб.

Той: Аха, ясно. Същите леки цигари ли пушиш?

Тя: Не. От 3 години насам пуша от онези, тежките. Ама много тежките, дето като глътнеш, веднага ти се иска да повърнеш. Не са приятни, честно да ти кажа.

Той: 3 години са много време…

Тя: Да. 3 години, откакто се разделихме.

Той: Защо тогава се измъчваш? Има много различни видове цигари, които можеш да пушиш. Защо избра точно тях?

Тя: Ти ме научи да пуша, ако си спомняш... И първата цигара, която запалих, беше една от твоите. Преди 7 години. Сега си купувам същите. Напомнят ми за онези времена. Дори и да са гадни, по някакъв начин заместват болката с хубави спомени. Вече дори не обръщам внимание на ужасното чувство в устата си след всяка такава цигара.

Той: И аз помня всичко, което се случи между нас. Но разбираш ли? Не може да се върне…

Тя: Знам. А сега ме извини, трябва да запаля цигара.