За морето, което ме направи по-истинска
Истини, покрити от песъчинки, остават там. Но не биват забравени.
Мечти от сусамени пилешки хапки остават в чинийката, но никой никога няма да ги отмие.
Метеоритен дъжд над морето се оглежда в очите и сбъдва желания.
Масло за почерняване изтрива грозната белота от кожата ни и оставя след себе си загар от огнени чувства.
Куфари, пълни със суета, покриват голотата... Забравени в онази малка морска стая, пълна със страст от среднощни вълнения.
Бързо горящи фасове запълват терасата, а гледката към безкрая покрива дима им. И всичко това е за миг.
Разходки из непознатото, видения за спасителен фар. Нощни къпания в ледени води, с надеждата студът да рестартира съзнанието ти. Влажен въздух носи изоставени думи, а те се връщат и се забиват право в сърцето.
Душите се превръщат в птици. И остават там завинаги.
А на плажа съществуваха двама, които заедно си обещаха да стигнат до вечността. И всичко друго нямаше значение.
Чайките носеха послание на блян за свобода. И избавянето от тайни, раздиращи съвестта.
А само луната знаеше дали всичко това ще е завинаги...
Затова те избраха да оставят следа от нея върху себе си.
И да вярват още по-силно в това, което си обещаха под чадър от страх.
След всички истини, които си споделиха, въпреки болката. За историите, които разказваха за изневери и лъжи.
И за всичко това, което преживяха заедно, там, близо до морския бриз.
Оставиха себе си върху вълните. И позволиха единствено течението да е това, което може да командва съдбите им.
© Вики Николова All rights reserved.
