За разказите, романите и въобще литературата

Здравейте. Започнах да пиша есета, а сега и разкази/романи. Иска ми се някой да ми каже справям ли се с писането. Или, нека се изразя по-точно, трябва ми някой да ме оцени и да ми даде акъл - кое, как и защо се пише и най-вече как да направя разказа си по-добър. Преминах от есета на разкази, защото според мен една идея, визирам под "идея" чувства, действия и т.н., може най-добре да се предаде чрез история, а не с обикновеното "според мен хората трябва да сме по-добри..." или пък още по-баналното "еди кой си е казал, че... следователно ние трябва да сме...". Това е глупаво, банално и най-вече показва колко сам не мога да си изразя мислите. Разказът ми дава точно това - голям диапазон от чувства, с които мога да боравя и с които мога да влияя на читателя.

Написах за 20-тина минути това. Наистина, вашите мнения ще ми помогнат много.

Есента винаги започва по един и същи начин. Студеният дъжд, който се изсипваше, грабваше със себе си и последните останали върху изсъхналите си клончета листа. Грабваше ги, въргаляше ги в калта на мократа земя, а накрая ги захвърляше настрани.
Отчетливите чаткания, издавани от лопатите на гробарите, кънтяха на фона на дъжда. Малко по малко връщаха лепкавата пръст от големия куп встрани - обратно на мястото ù в замрялата земя.
Мъжът стоеше над гроба. Дъждът не го притесняваше и той просто си пушеше поредната цигара. Плювна настрани и се вторачи обратно в тъмната дупка. Черният му шинел се развяваше от силния студен вятър, който го караше да прилича на човек - по-скоро нереален. Върху младежкото лице на мъжа ясно личаха хилядите неволи, всяка оставила по един малък белег.
Хвана вече почти изпушената цигара с лявата си ръка и прокара пръстите на дясната през мократа си коса, която вече започваше да побелява. Издиша дълбоко пред лицето си поетия преди дим.
- Господине… господине - започна, първо тихо, единият от гробарите. - Няма нужда да стоите така… вървете си. Ей, господине, слушате ли ме?
Мъжът обърна бавно лицето си със същата миниатюрна цигара в уста.Дръпна силно, взе цигарата с ръка и накрая се реши и погледна гробаря.
- Казват, че очите на човека са огледало на неговата душа… а, нали?- говореше тихо и премерено. Думите сякаш трудно излизаха от устата му.
Гробарят се стъписа - не очакваше точно такъв отговор.
- Ами... да, мдам… тъй казват - кимна.
- Е?
- Какво?
- Ти какво виждаш в моята душа, гробарю?- запита мъжът.
От устата на гробаря не излезе нищо смислено. Няколко охкания и после човекът реши, че е по-добре да не се занимава с тоя, лудия.
Мъжът продължаваше да гледа към него. Тежкият му поглед на изпълнените с тъга кафяви очи се стовари върху гърба на копаещия. После се стрелна към небето и мъжът промълви тихо „…днес няма да умра аз…”.
Всички останали се стреснаха.Спогледаха се въпросително. „Луд?”
- Не съм луд- обърна се той към същия гробар с усмивка на уста, - не съм луд! Защо всички ме мислите за луд? Аз съм просто… не знам, може би - твърде вълнуващ човек. Твърде многопластов герой, за да мога да бъда показан само с едно действие - само една авторова характеристика и само един живот. Не-е, на мен един живот няма да ми стигне. Всъщност, мисля че, 2-3 ще ми прилягат идеално. Ха-ха…- погледът му обикаляше, ту се стрелваше към небето, ту пак се връщаше върху гробаря. - Да…2-3… за да променя всички около мен. Всъщност 3, да 3. Ако помоля ангел… дали ще ми даде 3 живота? Как мислите, а, момчета?
- Господине - заговори същият гробар със спокоен глас, - приберете се у вас и се наспете!Моля ви!
- Не-е… ангелите нищо няма да ми дадат, може да помоля Бог.
После се засмя. Сърдечно и определено не насила.
- Стига глупости. Аз съм егоист. Нали и майка ми така каза… че и брат ми - и той така каза. Просто искам да живея по-добре… а ми трябва толкова много, толкова много… 3 живота…
Мъжът дръпна за последно от цигарата си и задържа дима в уста. Грабна цигарето и докато се обръщаше настрани, го хвърли в гроба. Като започна да върви, издиша дима, който обви лицето му, а след това се обърна към небето, прошепвайки „…3 живота…”. Студените капки падаха върху лицето му, измиваха го, сваляха дима и го прочистваха, но не носеха нищо друго със себе си. После мъжът обърна лицето си напред. Отзад се чу гласът на гробаря:
- Господине, за какво са ви тия 3 живота?Ако ги имахте, какво бихте направили?
Мъжът се спря, усмихна се и реши в крайна сметка да се обърне.
- Гроба, дето го копаеш, е на брат ми. Той постоянно ми казваше: „не пуши” и също „голям си егоист, някой ден това ще те убие”. Е… животът има странно чувство за хумор, нали? Но пък аз се научих да се смея! Опитах се и брат ми да науча. Затова е единият живот - за да спася брат си… може би… не знам… да го съживя, като го променя.
Вторият живот е за майка ми. Тя е в същия гроб, брат ми се настанява в момента при нея… ирония…та-а – вторият живот е за нея, за да я спася и нея от рака. Ако го беше открила малко по-рано… кой знае…
- Ами третият? За какво ти е третият?
- За да заживея с двамата заедно... искам да изживея един живот с двамата, НО - натърти самоиронично на „но” - животът е голям шегаджия… нали?А аз, аз съм просто егоист - защото ги искам и двамата.
Усмихна се тъжно и си отиде.