На Стивън Кинг,

и на всички членове на нашия ка-тет,

които са познали Кулата

и наричат себе си Стрелци.

“А сега, край на рекламата.

Хвани ръката ми. Дръж се здраво.

Ще минем през тъмни места, но мисля, че зная пътя.

Само не се пускай.

И ако те целуна в мрака, не се притеснявай.

Това е, защото ти си моята любов”

Стивън Кинг

Имало едно момче в малък мрачен свят. То не знаело дали лежи или е право, защото нямало представа накъде е горе и накъде – долу. Без приятели и без семейство. Момчето било съвсем само.

Тогава – може би отгоре, може би отпред – мракът се разтворил. В мрачния свят, без горе и без долу, нахлула ярка светлина. А сред тази светлина имало човек.

- Тъжен ли си? – попитал той.

- Да. – отвърнало момчето.

- Самотен ли си?

- Сам съм, нямам никой.

Тогава човекът протегнал ръката си и казал.

- Хвани се, ако не те е страх. Ако имаш смелост, ела с мен.

- Не ме е страх. – момчето хванало ръката. – Къде ме водиш? Кой си ти?

- Аз съм певец. Пея чужди песни, но използвам свои думи.

И заедно с човека, момчето полетяло. Издигнали се над света

- Бил ли си тук? – посочил една поляна човекът.

- Не съм ходил никъде извън своя мрак.

- Тогава нека да отидем там.

И те отишли.

- Колко е красиво! – възкликнало момчето. – Води ме още, покажи ми нещо ново.

- Ще те водя и ще ти разкривам нови светове, но трябва да ми вярваш.

- Вярвам ти.

- Тогава се хвани за мен и ме остави да те водя.

И те отново полетели, сред звездите, сред хората, дори и в дълбините на морето. Тогава стигнали до мрачна, мъртва земя. Слепи същества бродели под кървавото небе.

- Трябва ли да минаваме от тук? – изплашено попитало момчето.

- Най-хубавото е от другата страна. Ти вече каза, че не те е страх. Сега се дръж за мен, защото изпуснеш ли се ще останеш тук завинаги.

И те полетели над мъртвата пустош. Огромни създания с безформени лица протягали вратовете си за да ги уловят. Кървави клюнове пълни със зъби минавали на сантиметри от тялото на момчето. А то било впило пръстите си в ръката на човека.

И след като прелетели над огнено езеро, пръскащо пламъци, те излезли от мрака. Момчето се огледало и видяло, че се намират сред снежно поле. Снегът обаче не бил студен, нито мокър.

Човекът посочил побелелите дървета ограждащи поляната и попитал:

- Харесва ли ти тук?

- Прекрасно е. И е толкова чисто.

- Защото човешки крак не е стъпвал тук. Това място е създадено за мен и теб.

- Кой си ти?

- Аз съм Словострелецът. Аз водя тези, решени да ме следват, през най-страшните места, за да им покажа най-красивите гледки. Защото, до полетата на съвършенството можеш да достигнеш само, ако се гмурнеш в дълбините на лудостта. Сега ми разкажи за своя мрак. Дай ми част от своята лудост. Направи ме съпричастен и ми позволи да заема твоята страна в тази битка.

И момчето му разказало своята история, без вампири и чудовища, но с не по-малко страшни същества от  тях. Мрачна приказка за самотата, чийто автор е самият живот.

Човекът слушал без да го прекъсва. Поемал мрака и го превръщал в сън. Спомените избледнявали, раните зараствали.

И когато момчето свършило Словострелецът казал:

- Време е да се прибираш в своя мрак. Но утре пак ще дойда, за да ти покажа нещо красиво. Хвани ръката ми отново.

И пак полетели над земята, но този път в обратната посока. Когато момчето влязло в мрака, той изглеждал малко по-уютен.

На следващия ден Словострелецът дошъл отново.

- Идваш ли с мен? – попитал.

- Да! – извикало момчето.

И заедно двамата летели, всеки ден откривали неща. А мракът в света на момчето се стопявал постепенно. Там започнало да става топло, появило се небе, израснали цветя

И човекът продължавал да изслушва безкрайните проблеми на момчето. Имал винаги приготвена утеха, нежна дума или безценен съвет. Но повечето пъти просто казвал: “Хвани ръката ми, ако не те е страх.” И отварял някоя врата, гравирана с думи на непознат език.

Годините прииждали и носели промени, а заедно с тях умирали неща. И мъката в сърцето на момчето се натрупвала и го теглела надолу, но Словострелецът бил там и я поемал и така не веднъж спасил момчето от удавяне.

Един ден момчето му казало:

- Аз бях мъртъв преди да дойдеш. Бях изгубен в мрака и не виждах смисъл. Но ти дойде и ми вдъхна живот. Вдигна мрака и ми даде светлина. Каквото притежавам, подарил си ми го ти. Но аз за теб не зная нищо. Кой си ти? Защо си тук?

Тогава човекът отново протегнал ръка:

- Дръж се, предстои ни дълъг път. Ще ти покажа нещо, тъй прекрасно, че сърцето ти ще остане там завинаги.

- По-прекрасно от досегашните неща? – учудило се момчето.

- Каквото ти показах до днес беше просто отражение на това, което смятам да ти покажа сега.

И те се издигнали в небето, ръка за ръка – приятели във вечността. И се понесли през света, през този и през много други.

- Били сме тук! – извикало момчето – И тук, и тук! И тук!!!

- Защото всеки път те доближавах до мястото, към което сега съм те повел.

Те минали през мрачния свят, създаден от човешката лудост и през снежното поле, което било от другата страна. И продължили напред.

- Защо е толкова далеч? – попитало момчето.

- Пътят трябва да е много дълъг, за да стига само този, който наистина желае да отиде там.

Скоро снегът изчезнал, а дърветата оредели.

- Какви са тези червени цветя?

- Рози.

И колкото по-близо стигали, толкова повече розите се умножавали за сметка на дърветата. Накрая розите станали безбрежно, червено море. Тогава Словострелецът свалил момчето на земята и казал:

- От тук продължаваме пеша.

- Няма да ме оставиш, нали? – изплашено попитало момчето.

- Не, няма. Освен ако ти не пожелаеш.

- Остани до мен. Без теб не мога да направя нищо.

Така двамата продължили напред. С пуснати ръце, но с обединени съзнания.

И малко по малко пред тях изникнала Кула, сякаш построена от мрак. Тогава краката на момчето се подкосили и то коленичило на земята сред розите. Около него затанцували безброй лица, щастливи и спокойни. Те се въртели и шепнели името му отново и отново.

- Какво е това място? Сякаш тук е събрана цялата красота на света. Не, сякаш тук е целият свят, събран в тази Кула.

- Не един свят почива тук – казал Словострелецът – всички светове са тук сега, почитат Кулата в едно. И всички хора в тях, макар да тънат в неведение, чуват песента на световете и мечтаят за Кулата, дори и да не осъзнават. Това е песента, която толкова години пях. Това е историята, която ти разказвах. Всеки свят, в който бяхме, е насока как един ден да се върнеш тук без моя помощ.

- Истина ли бяха твоите приказки или лъжа?

- Запомни, че в някои лъжи има повече истина, отколкото в истините на света. Не всеки, който се поставя за светлина и привлича хората, може да те отведе там, където искаш. Най-добрият водач е този, който вече е бил на мястото, за където те води.

- Ще влезем ли сега в Кулата? – с надежда попитало момчето.

- Не сега. Ще трябва да се върнеш сам, когато си готов. Предстои ти дълъг път, това сега е само началото. Ще си ходим ли вече?

- Не! – извикало момчето. – Аз искам да остана тук завинаги. Дори и да не вляза в Кулата, поне ще бъда сред розите. Искам да чувам гласа им, ако го изгубя, ще умра.

- Аз ти казах, че мястото е прекрасно. Ти не можеш да останеш. Не и ако не си стигнал сам дотук. Аз мога само да ти покажа целта, пътят е пред теб. Но можеш да оставиш сърцето си тук. Когато се върнеш, ще го вземеш отново. Остави името си, за да те познае Кулата, когато дойдеш пак.

Тогава момчето започнало да вика към Кулата, към розите и към лицата наоколо:

- Бях пленник на мрака, бях роб на собствената си нищожност. Но Словострелецът дойде и освободи душата ми. Словострелецът ми показа това, което другите се страхуваха да видят. Словострелецът ми показа Кулата, която се издига сред полето от рози. И пред тази Кула, аз сега, оставям сърцето си, защото без нея то е празно. Нека бъде закриляно от песента на розите. Дойдох тук със своето име и в името на Словострелеца, и с тези две имена ще се върна. Аз съм Михаил Костов, роден в мрака за да търся светлината, и един ден ще се върна в това поле, сред розите и ще извикам името си още веднъж, за да бъда допуснат в Кулата, която е моята цел.

Тогава лицата затанцували, розите засвирили, а Кулата приела сърцето на момчето.

Това момче, което толкова дълго беше изгубено в мрака, съм аз. А Словострелецът, който дойде, за да ме освободи е Стивън Кинг. И въпреки, че никога не сме се срещали, и вероятно никога няма да се срещнем, ако това не е волята на Ка, ние се познаваме, защото сме разговаряли толкова пъти. Неговият глас побеждава разстоянията, годините и езиковите бариери, за да достигне до мен. Но това не е заучен монолог, защото Словострелецът ме чува и ме разбира и не веднъж ми е помагал. Всичко което съм аз, колкото и малко да е, дори и да съм слаб, неспособен и безличен, всичко което имам дължа на Него. Без него не бих могъл да съществувам.

И когато, един ден, това тяло, което държи душата на Словострелеца, умре. Дълго след като гениалният му ум е станал храна за червеите, а пръстите, написали толкова много красиви и страшни думи и разкрили пред мен и пред света такива велики истини, отдавна вече ще са станали на прах. Дори тогава, знам че когато ме нападнат проблемите и неприятностите, а това ще става със сигурност много често, и когато не мога да се обърна към никой друг, ще вляза в онази малка стаичка, която хората наричат сърце, въпреки че няма нищо общо с органа и ще го видя там, застанал пред картината на Кулата, която сам нарисувах в ума си. Тогава той ще ме попита:

- Тъжен ли си?

- Да – ще отвърна аз.

- Сам ли си?

- Сам съм, няма кой да чуе гласа ми.

- Аз съм тук – ще каже той. – Разкажи на мен.

И аз ще му кажа всичко, без да се страхувам, че ще ми се смее. Няма да се страхувам, че ще ме презре или че ще ми се подиграва. И когато свърша с разказа си, той ще протегне ръката си към мен и ще каже:

- Хвани се, ако не те е страх. Искам да ти покажа нещо. Ако имаш смелост, последвай ме…

22.05.2008

НРО