Разсеяно поглеждам в очите на света, скривам се... поглъщат възприятията ми и вече не те усещам по този убийствено болезнен начин. Болката сякаш излетя, няма  я вече да притиска плещите ми, да напомня за себе си в мрачните и самотни вечери, когато далече е било сърцето ти, когато усмивката ти не е заспивала до моята, въпреки  желанието  на тялото, което умът често е спирал.
Слушай, във вятъра се носи моята последна молба към теб. А дъждът какво донесе ли? Само сълзи, мило, огорчението от загубата на нещо преживяно, кое листо ще падне без причина в тая тъжна есен, коя любов ще  гасне, без  да е била последната.
А как само се е раждала от първия ви поглед, от първата и дума, когато за целия свят ти си оставал глух и си чувал единствено - НЕЯ. Опустошавала е всичко твое преди себе си, съборила е стените на твоята малка крепост, изграждайки ги наново, без да те променя напълно, вземайки и оставайки частици от теб там, където вечно се е връщала, дълбоко... вътре... в сърцето ти... А какво направи ти за нея - само един спрял миг на вечно щастие, откраднат от несъвършенството на света и поставен в нейните малки длани...
              ... и въпреки всичко, този миг няма цена...


                                                                                                                                                   Биби...