За уважението и привилегиите
/лични бележки/
Станах свидетел на банална случка пред лекарски кабинет. И я разказах – без особени емоции.
Основният проблем, който ме заинтригува – уважение и привилегии свързани ли са?
Защото маса хора наоколо ми заслужават и получават уважение. Просто уважение – поздрав, споменаване, топъл отзив.
И куп същества имат привилегии за нещо си – като маса.
Просто уважението е ЛИЧНО отношение за ЛИЧНИ заслуги. А привилегиите са кланови облаги, задето някой си някога е вписан в тоя клан.
И немалко нашенци държат на привилегиите – защото знаят, че са некадърни, за да получат човешко уважение. И хич не се интересуват от възможно уважение. Което никога няма да получат. За какво? А и не носи материална полза…
Не съм скромен – според мен скромни са само некадърните, защото нямат друг плюс. И ще спомена – често срещам хора, които ме поздравяват. Спира кола, чувам добрите думи, а понеже не виждам – питам кой е. Най-често: „Не е важно, просто един от многото Ви ученици!“.
Особено приятно е, когато – и сега става! – млади момчета и момичета казват: „Вие сте преподавал на татко или мама…“
Някакво двойнствено усещане беше преди шест години, когато се пенсионирах. Трябваше ми документ от първото място на работа. Село Бърдарски геран, далечната 1977/78 учебна година.
Звъня в кметството, кметицата отговаря, обяснявам й, казва, че е рутинна процедура, само да си кажа името. Казвам…
Насреща: „О, зная за Вас! Вие сте преподавали на свекъра ми…“
Първо се шашнах. Леле, добре че не каза „На дядо ми…“.
После направих бърза сметка – бяха набор 1963, оженил се Иван, синът му после… Аз си работя, времето върви…
А след това… Леко неописуемо е. И за хвалба – още повече, че е истина. И не единичен случай – срещах бивши ученици в Бяла Слатина, те ме познаваха, поздравяваха, казваха добри думи.
Бях там само година. Няколко месеца фактически – септември до юни. Обаче… Помнят ме…
И нещо за други. Семейство – жената учителка, мъжът чиновник в ОбС, шеф на двама чиновници. Пенсионират ги. Тя с малко над 300 лева /нейде около 1990 година/, той четири пъти повече. Номенклатурчик, „наш човек“… Привилегирован. Кой е дал повече на обществото?
Та какво за привилегиите? Защо са ми? По-бързо минаване по опашките? По-удобно гробно място?
Ха…
Е, а защо някои напират за привилегии? Ами като си знаят, че уважение няма да заслужат… Дори под заплаха и с просташка наглост…
П.П. Разбуних духовете, но... Каква е разликата между уважение и привилегии?
П.П.П. И пак ли някой ще се познае?
© Георги Коновски All rights reserved.
