Забравени от Бога /трагикомедия/
- Миналата седмица валя – каза баба Мара.
Никой не й отговори. Дори едно „Ъхъ“ не пророни дядо Пешо, който беше най-учтив от всички, та се примиряваше с рефрените й. Другите си знаеха, че баба Мара ей сега ще забрави казаното и след малко ще го повтори, потрети… Веднъж чичо Пенчо брои тия повторения и се оказа, че за пет минути бабата шест пъти го питала как се казва. Отде да го помни – чичо Пенчо беше едва вторият й син…
- Нощес спах – информира ги кака Дона. Тя беше с две години по-голяма от Мара, ама си я водеха „кака“ още от трети клас.
- Остава да кажеш, че си сънувала – завистливо промърмори дядо Весо.
Кака Дона го погледна учудено. Тоя пък откъде знае? Да беше преди шейсет години, да речеш, че е спал до нея и е чул приказките й… Ама откога тя си спи сама, пък и не обича нощните си излияния – сутрин й казват, че пак е плещела нещо, ама и тя не разбрала какво, пък иска й се да ги чуе, да научи нещо и тя за себе си.
- Сънувах… Кошмари… - рече кака Дона и се обърна към дядо Весо – тебе, например…
- Еха, да бях по-млад – щеше диабет да получиш от сънищата си – захили се той.
-Баба Мара изведнъж се съсети:
- Миналата седмица валя…
На баба Гана й беше малко криво, та резна:
- И другата валя… Ще вали, де…
Баба Мара я погледна сериозно:
-Ма, ти отде знаеш? Да не си станала Ванга? Я ми кажи тогава днес какво ще има за обяд?
Чичо Весо се изхили:
- Нещо, дето мирише на месо. Ганчо домакинът доведе псето си, ясно, че ще го храни с хубави работи…
- И ние може да докачим – въздъхна баба Гана.
- Айдеее, удариха го на мечти. Тая иска Весо, оная точи изкуственото чене за мръвки – надигна се от пейката бай Слави…
- Къде, бе? Още е рано – рече му дядо Киро, полуизтегнал се на другата пейка.
-Абе, такова… Ще ида да пусна една…
- Нали преди малко ходи?
- Ходих… И пак ще отрони тоя три-четири капки… Развредих се от годините, ей… Едно време каса бира изпивах, после шише ракия и чак на заранта се усещах хубаво опикан. Пък сега – вода не пия, чучурчето едва протича, коремът ми надут като в деветия месец…
-У, мръсници! – рече кака Дона – Съпикасвайте се, бре, жени сме…
Дядо Весо се изхили:
- Бехте… Едно време. За някои от вас мога даже да гарантирам, лично съм проверявал…
Бабите размахаха ръце, ама замълчаха. Че и той да си мълчи… Макар че…
- Едно време… - обади се мълчалата си досега баба Евлампия – Едно време беше… Минало бешело време… Пък сега… Кажи, даскалице – обърна се към кротуващата си баба Лара, някога детска учителка.
- Миналото време е наше, сегашното… То е за гледане. А бъдещето може и да дойде за някого – произнесе както винаги малко завеяно даскалицата…
- Еееей, бъдеще пък чак… - въздъхна дядо Весо – Пък може и да го преживеем… Ама Господ що ни е забравил, та още се мотаем по тая грешна земя…
И се засъстезава с дядо Киро кой пръв ще замести идващия откъм тоалетната бай Слави…
© Георги Коновски All rights reserved.
