Закъснях...
Здравей, татко!
Отдавна ти пиша.
Искам да знаеш, че съм добре. Аз съм отчаяно, безнадеждно, инатливо добре.
Моят живот се изплъзва между счупените тротоари, по които се разхождам цяла вечност.
Отронвам се като лист, засъхвам по себе си, копая дупката, в която удобно се настанявам, за да преживея и този хлъзгав ден.
Подлудява ме маранята по ъглите, боклуците, които не намират мястото си, дупките, които зеят. Раните, които не минават.
Не искам да ти разказвам повече за мен.
Искам да ти разкажа за нея.
Тя е на 7 години. И е прекрасна. Има сини очи. Има доброто ти сърце. Тя е всичките цветове на дъгата в живота ми. Тя е уханието на пролетта.
Тя е прозорецът, през който гледам към детството си.
Усмихва се, когато и разказвам за нашето място. Тя знае за старата ми люлка под стария орех. И често ме пита - кой си и кога ще те види....
Как да и кажа, че няма там...
Порталът на моето детство се затвори, а ти остана от другата страна да пазиш всеки един мой спомен...
Здравей, татко!
Отдавна ти пиша.
Ти си моето родно място, което не познавам. Моята къща, в която не живях. Моята люлка, в която не се люлях. Моят дом, в който не пораснах...
Ти си моето писмо, което не написах навреме. Прости ми, че закъснях.
Сбогом, татко!
Отдавна ти пиша. Но писмата се стичат по мъртвото твое небе. Ужасно ми липсваш. Аз искам само да знаеш - добре съм. И имам дете.
© Силвия Йорданова All rights reserved.
