Лъчо рееше празния си поглед през прозореца на автобуса, който всяка вечер го отвеждаше у дома. У дома?! Кой дом? Оня, който беше приютил толкова надежди за пълноценен и щастлив живот, а сега тънеше в глухо мълчание, като грохнал старец, завинаги забравен от роднини и познати. От Бога. Кротко притихналата в Лъчовия скут изкуствена ръка винаги щеше да му напомня за това, което бе имал в живота си и онова, което безвъзвратно беше изгубил...

   Бай Дамян беше пестелив и услужлив човек. Искаше да постигне неща, които никой в неговия многочислен род не беше постигал. Искаше да изучи синовете си и да им осигури добър живот, подреден, както сам той си го разбираше. Ставаше рано сутрин и си лягаше късно през нощта. Къташе всяка стотинка и не се оплакваше от многото работа. Мълчеше си и все пресмяташе нещо наум, кроеше. Сметки без кръчмаря. Сам той, отгледан при строги и мизерни условия, сега позволяваше всичко на синовете си: къде от незнание как да постъпи, къде от нежелание да се намесва, къде от страх да не сгреши с възпитанието им. А те си растяха на воля - невъзпитани, буйни, неориентирани, разглезени. Като саморасляци, черпещи живителни сокове от криворазбраното възпитание на баща им. Майка им беше все болнава и често пъти през деня прилягваше на леглото с измъчен вид, а това беше добре дошло за Дамян, за да я държи далеч от неговите кроежи, които той не искаше да споделя с никого. Вярваше, че каже ли на някому нещо, за това което си беше наумил, то щеше да се провали. Не, не желаеше смъртта на жена си, но не забелязваше и съществуването ù. А тя от безразличието повехна още повече. Дори синовете ù не бяха привързани към нея, което увеличаваше стократно нейното усещане за собствената ù безполезност. Дамян и готвеше, и чистеше, переше. Не му тежеше. Сякаш механичното извършване на всички тези дейности автоматично подреждаше мислите в главата му и винаги знаеше какво да направи. Започна с обработването на малко парче земя, взето под аренда и постепенно увеличаваше площта му. Всичко му идваше отръки, та хората се чудеха как успява с всичко, кога спи. Постепенно надделя над масрафа си и започна да се пазари и с аргатите. Паралелно с обработването на земята и печалбата от нея, Дамян печелеше и от отглеждането на животни. Яйце не остана непродадено. Събираше всичко с особена грижливост. Неумението да се справи със синовете си, той компенсираше с оправността си по всички останали въпроси. Бавно и методично вървеше към целта си. От къде черпеше това търпение само той си знаеше. Нито веднъж не се ядоса, не викна никому, не се скара с никого. Що за човек беше Дамян?! След четири, пет години усилена работа построи голяма и хубава къща. Сърцето му щеше да се пръсне от гордост всеки път, когато я погледнеше, къща за чудо и приказ. След като я обзаведе по последна мода, започна да събира вещи, които никой друг не притежаваше. Дамян се хранеше сякаш от завистливите погледи на роднини и близки. Ето ти възмездие най-сетне за всички ограничения и патила, които беше изтърпял до момента. Жена му, горката, не можа да се порадва на новата къща, спомина се тихо така, както и беше дошла на тоя свят. Не страдаха дълго от загубата. Трябваше ли Дамян да изпитва угризения на съвестта за това, че тя не им липсваше?!...

   Последното нещо в Дамяновия списък за преуспяване, бе да отвори магазин, в който дори предвиждаше да дава на версия срещу височка лихва. Магазинчето му бе едно от първите в неголямото селце и затова доста се разработи и беше доста посещавано. Дамян и тук успя с лекота. Свръх човек, така говореха хората за него. Тъй като магазинчето беше плътно долепено до къщата, та той дори постави под асмите една маса със столове и нощем до късно изчакваше пияниците да си допиват, а после да се приберат по домовете си. Как няма да ги търпи, от тях Дамян печелеше доста. Не го интересуваше, ама никак, колко поводи за домашни скандали даваше с тая си търговийка. На него пари му трябваха. Пари за синовете си.

   Тишо, малкият му син, беше хлапе с много нежни и хубави черти на лицето. Личеше си, че беше взел от хубостта на майка си. Беше изфинен и с изтънчени маниери. Колкото по-голям растеше, толкова по-странен ставаше. Първоначално Тишо беше слабостта на татко си, все пак Дамян обичаше жена си, както той си го разбира. Ако не друго, то в нейно лице беше видял, че тя няма да се бърка и меша в плановете и намеренията му. И това е любов. Тишо странеше от игрите на момчетата, а на баща му така му се искаше да се върне поне веднъж от игрите изкалян и окъсан, както брат си Лъчо, колкото и да му се ядосваше. Но Тишо твърде много и по странен начин държеше на чистотата на дрехите си и на външния си вид. Стаята му приличаше на момичешка, твърде чиста и подредена, стерилна дори, като в аптека. Баща му Дамян все повече се страхуваше от него, докато не го завари един ден да се разхожда с токчетата на майка си и с нейното червило върху чувствените си устни. Само не получи удар в този момент Дамян. Перде му падна пред очите и за първи път в живота си изпусна нервите си. Развика се, разкрещя, накрая вдигна тежката си ръка и я стовари с учудваща жестокост върху нежните страни на Тишо. Заболя го, но не от жестоката плесница, а от обидата. Надяваше се, че след като баща му не им се караше за нищо с брат му, то ще приеме факта, че синът му е обратен и няма намерение да създава семейство. Надяваше се, че ще си живее живота под бащиния си покрив тихо и кротко, в съответствие с ориентацията си. Но не би! Дамян не би могъл да преживее тая срамота. Даде достатъчно пари на Тишо, за да се махне от дома му и никога повече да не му се мярка пред очите и да не го търси за нищо. Жестоки думи, но връщане назад нямаше, това не беше в плановете на Дамян, не, такъв позор...

   Така черната овца Лъчо стана единствения любимец на баща си. Той беше къде, къде по-буен и своенравен от брат си, лигав, до немай-къде. Доста агресивен в училище, Лъчо беше и трън в очите на всички учители. Истински приятели той нямаше, имаше такива, които се страхуваха от него. Постоянно тормозени, те правеха всичко възможно да не му противоречат, а да се нагласят спрямо неговите, налагани с жестокост, правила. От къде беше усвоил всички бабаитски номера – никой не знаеше, не знаеше дори и баща му, не подозираше дори за съществуването на такива. И съседите бяха вдигнали ръце от него. Я счупен прозорец от топката му, я накуцващо домашно животинче  от уж заблуден камък от прашката му, я дете набито. Нямаше мира. Вечер до късно Лъчо наблюдаваше през пердето пияниците под асмите им, слушаше техните недодялани приказки, запомняше и копираше всичко, за да ги повтаря след време и той. Явно някоя клетва на изнурена, от очакването на мъжа си да се върне от Дамяновия магазин, женица, беше хванала дикиш. Лъчо от рано започна да надига от бутилките в избата им. Я тази ракия да опита, я другата, а що пък да не. Че баща му ги продава, а той да не пробва. На шестнадесет вече започна все по-често да му се случва да си ляга пиян и то доста пиян. Бъркаше в касата на магазина и крадеше пари. Баща му първоначално се правеше, че не забелязва, тъй като не знаеше как да постъпи. Не му се искаше и този син да прокуди. Че на кого щеше да остави всичко това, за което се беше трепал от сутрин до вечер? Но след време Дамян не издържа. Стигна се до там, че вече не оставаха пари, с които да зареди стоки за магазина. Знаеше кога Лъчо се промъкваше да пребърка касата и влезе точно тогава. Но замръзна от реакцията на сина си. Вместо очакваното разкаяние, в Лъчовите очи блесна злобна омраза. И верен на правилото, че атаката е най-доброто нападение, дори дигна скандал на баща си. От този ден нататък Дамян започна все повече да осъзнава и  вижда, какво в същност беше постигнал с безхарактерното си възпитание спрямо синовете си. Виждаше грешките си, но беше вече късно. Лъчо се беше пропил и проиграваше парите си на комар. Лихвите, които баща му прибираше от закъснялото изплащане на хорските версии, Лъчо с лека ръка проиграваше. Нищо не се губеше в природата. Нищо...

   Пак работеше волската Дамян, защото не знаеше какво друго да прави, но вече без онази искра в очите, без хъс. Омърлуши се, поприведе, остаря. По едно време само малко се оживи при вестта за Лъчовата женитба, но твърде за кратко. Измамна бе и надеждата, че появата на булката ще откаже сина му от кръчмите и от комара. Тя беше кротка и безлична, като Дамяновата жена. И двамата сина на Лъчо, появили се на белия свят скоро след сватбата, не го върнаха в правия път. Че кой е този път и кой му го бе показвал изобщо?!...

   Така безславно се изтърколиха няколко празни години. Лъчо пропадна съвсем. Ходеше немит и вечно чорлав, сърдит, подпухнал от пиене и безсъници.  Как една блага дума не намери за жена си, за децата си. Винаги беше настроен за скандал. Те всички се страхуваха и трепереха от него. Дядо Дамян се трепеше сега за внуците си, но напразно. Лукса в къщата не можеше да замени липсата на човешко отношение, на семейната топлина. А и скъпите вещи започнаха една по една да изчезват от дома. Пари трябваха за комара, ей, пари, много пари. И накрая – голи стени и изтърбушени мечти. Тръгна си булката с децата за бащиния дом. Изпратиха ги псувните на обезумелия от пиене Лъчо, без капка жал и разкаяние. Нека се оглежда сега в оголелия и осиротелия дом сам. Баща му се спомина, без дори да се сбогува с малкия си син и да му поиска прошка. Случи се без никой да го очаква. Просто си заспа в магазина зад тезгяха, за да не се събуди никога повече. И по-добре. За да не види докрай краха на големия си син.

   Една вечер Лъчо беше твърде много пил. Беше загубил и последните си пари на покер. Едвам го изнесоха навън от заведението и го пуснаха сам да се прибира. Къде?! Там, където никой не го очакваше. В пустотата и в празнотата. Навън, в зимната нощ, валеше приказно хубав сняг. В размътената от пиене Лъчова глава се мерна размития образ на майка му и нейната кротка, примиренческа усмивка. Мерна му се някакъв далечен и смътен спомен за зимна вечер и кроткия смях на майка му, която се опитваше да му направи снежен човек от първите, полепнали по земята януарски снежинки.”Мамо?!”, само успя да промълви Лъчо, посягайки с ръка в тъмното към изчезващия образ и падна върху преспата сняг. Крака на здрав човек да бяха, нямаше да издържат на толкова много пиене, та Лъчовите ли. Заспа непробудно. Чак след около два часа и последните посетители на заведението, отправяйки се към домовете си, го откриха. Закараха го незабавно в болницата, но лекарите не успяха да спасят ръката му. Тя беше измръзнала от снега. Отрязаха я току до рамото. Сега там се мъдреше една изкуствена, като всичко останало в живота му. Изкуствено...

   Голямата къща сега тънеше в бурени и тръни. Някога на тяхно място имаше хубава зелена трева, с разпръснати детски играчки по нея. Сега нямаше кой да коси. Изкуствена ръка трева не коси, та тръни ли...