Дойде време погребалното шествие да тръгва. Музиката започна да свири своя злокобен марш. Най-добрите приятели на Огнимир  взеха ковчега на ръце. Той завинаги напускаше своя дом. Най-отпред вървяха Деси и Боян, носейки голям венец, на който в средата беше портрета на Оги. Навред, където минаваха, хората се спираха, за да отдадат последна почит на този млад човек. На мнозина в очите се появяваха сълзи, други тръгваха с траурната церемония. Деси не усещаше къде стъпва. Паветата под нея подскачаха, но тя стискаше зъби и вървеше.

Отидоха до спортната зала, там, където започна неговото щастие. Това беше последната разходка на Огнимир в родния град.  Той мълчаливо се прощаваше с всичко, на което се е радвал до сега. Когато стигнаха до знаменития гроб, Деси не издържа и падна до ковчега, сякаш искаше да вземе от смъртта своя любим, с тази последна прегръдка. После, като насън, чуваше буците как една по една удряха по ковчега, отнасяйки Огнимир все по-далеч от нея. С разтреперан глас, задавен от сълзи, тя промълви последните слова към своята свидна любов: - Спи спокойно, мили Оги... За мен не се тревожи. Аз няма да обикна никога друг. Тази мъка изгори моето сърце и го направи неспособно да приеме друга обич. В мен тупти вече не сърце, а въглен. Сбогом!... Сбогом, моя любов!

....................................

Още същата вечер тя се върна обратно в комбината. Там имаше тържество-заря в памет на Огнимир Енев. Бяха се събрали всички бригадири, не само от техния град, но и от другите градове и села, намиращи се в бригадата. Техният командир говори за живота на Оги и неговите успехи.

-Смъртта го покоси - казваше той - в най-прекрасните години от живота му. С диплома в ръка, когато трябваше да се радва на младостта, на успехите си. Той ни напусна завинаги.

Накрая той завърши със следните думи:

- Комсомолци, негови приятели и познати. Нека наречем нашия отряд на името на незабравимия наш другар - Огнимир Енев - и почетем с едноминутно мълчание, паднали на колене, неговата светла памет!

Всички паднаха на колене, бършейки сълзите си. Настана тишина и в тая тишина се изтръгна силен вик от нечий гърди. Това беше Десислава, цялата в черно, коленичила и отправила поглед към небето.

- О, небе... защо ми го отне?

Пред тази покъртителна сцена всички се разплакаха. Но най-много се чуваше един глас, който тихият вятър поемаше и разнасяше навред по света, за да разкаже на всеки за тази клета девойка, носеща името на Мария-Десислава. Която с нищо не опетни светлата памет на своя Оги.

...............................

Нашата Деси не се погреба в манастир, забулена в черно расо, но забрави радостите на живота. Тя каза завинаги сбогом на щастието.

Оттогава минаха години. Деси завърши техникума с отличен и с единствен другар самотата.

Хората често я виждаха сама да върви из улиците и парка. Край нея минаваха влюбени момчета и момичета, тя ги поглеждаше с тъжен поглед и очите й за миг се напълваха със сълзи.

 25.06.1987г.                                                                                                край