Звънка ми собственикът на фирмата, дето поддържа асансьора. Минава срокът, пък от нашия вход такса няма.
Отивам на третия етаж, дето живее дежурната по събирането на парите. Поне аз смятам, че е тя. Оказва се, че трябва да е комшийката й. Отдавна пенсионерка, мъжът й преди повече от десет години се махна, оставяйки й апартамент, гараж… Абе, всичко – само да се отърве.
Звъня. „Кой е?“ –чувам. Обяснявам. Отвътре бесен рев – няма да събира пари, не знам ли, че има карантина, няма да отвори, не я интересува, какви пари, никому нищо не се плаща в това време…
Интересно, тая – като не плаща – как живее? Отде манджа, хляб барем?
Учтиво я информирам, че парите не са отменени, че за ток, вода телефон, асансьор и така нататък все още се плаща…
„Не ме интересува, моят живот да не е по-евтин от тока?“.
Отговарям рязко: „Ми, по-евтин е, даже се чудя за какво е изобщо…“
Грубо, обаче… Ами на простотията как да отговориш? Заради тая ще спрат асансьора – трябва да се катерим по стълбите, а сме достатъчн ...