Зарко - 3 част, край

     Зарко беше будно, наблюдателно, живо и схватливо дете. Не можеше да стои дълго на едно място, кипеше от енергия, беше като навита пружина. Ходеше до единствения магазин и пазаруваше каквото му нареди баба му. Не беше голяма пенсията на баба Надежда, но спастряше някоя пара и така двамата поменуваха.

       Позаякна Зарко и през изминалото лято се издължи на височина. Една топла усмивка показваше два реда бисерни зъби, а двете трапчинки на бузите го правеха голям чаровник. Баба Надежда му готвеше, наливаше му козе мляко, мажеше му филийки с масло, понякога му купуваше салам и халва.

     Скитаха цяло лято из гората, пасяха козичката, беше им хубаво из дивната природа. Събираха  каквото намерят - гъби, билки, джанки, ябълки и диви круши.

    В душата на баба Надежда се настани една тиха радост и спокойствие. Заобича Зарко от цялото си сърце. Научи го да чете от вестниците, които вземаха от време на време от смесения магазин.

          Зарко се успокои и започна да свиква с баба си, а също и тя с него.    Искреният му смях ехтеше по двора и в къщата им. А котката се въртеше след него и го следваше неотлъчно навсякъде.

   Настана Голяма Богородица и баба Надежда заведе детето на черква. Откъснаха цветя от градината и окичиха иконата с тях.

   Зарко беше любопитен и като ходеха с баба си на черква, винаги я разпитваше за църковните наредби, а тя се спираше при свещеника и побутваше Зарко.

                     - Ееее Зарко, питай дядо си поп за божия син и пресветата майка Богородица, той ще ти каже най - добре…

                     - Как се вижда Бог?  Къде е той…

  Питаше ли питаше Зарко, а поп Минчо се усмихваше и му отговаряше простичко та да разбере детето.

  Блестяха очите на Зарко и той вперваше поглед в иконостаса, гледаше свещите и се кръстеше досущ като баба си. Поглъщаше всички чути истории, оставаше с часове в черквата, въртеше си покрай свещеника докато затворят с катинар тежката порта.

       Поп Минчо беше един самотник. Постепенно обикна детето.

    Дните прелитаха като ято щъркели, после се занизаха месеци и изминаха няколко години. Зарко трябваше да  ходи на училище. Поп Минчо се позаинтересува и намери пансион за сираци за момчето към семинарията  и един есенен ден Зарко се сбогува с баба Надежда. Баба му прошепна:

                     - Учи синко...учи… и бъди прилежен ученик, за да се гордеем с теб…

Тя се извърна, за да не видят влагата, която изби в сините й очи.

  Зарко закима. Беше уплашен и объркан. За първи път се делеше от баба си. Стисна й ръката за последно и тръгна с поп Минчо. Влачеше унило крака все едно го водят на заколение.

…………………………..

        Зарко беше отличен ученик, справяше се с лекота в клас. Паметта му беше силна, запомняше всичко от уроците.

    Преподавателите го харесваха и го поощряваха, а после му издействаха стипендия и Зарко замина да учи в семинарията.

    Стрелките на времето се въртяха неумолимо и Зарко завърши образованието си. Ръкоположиха го за свещеник и той замина да служи в черквата на село.

   Баба Надежда чу потропване на стъклото и се надигна да види кой е. Видя усмихнатото лице на Зарко и сърцето й се разтупка от радост.       Колко висок и хубав млад мъж е… Боже, дай му здраве и късмет - помисли си тя с умиление.

   Прегърнаха се и тя се стопи в мъжките му прегръдки. Дишаше развълнувано на пресекулки. Баба Надежда се беше смалила, но беше все още същата жилава и силна жена, макар прехвърлила осемдесетте…

   Поп Минчо се беше поболял, но все намираше малко време да наобиколи черквата. Присядаха в двора  със Зарко и си говореха за живота. Беше предал черковните наредби в сигурни ръце и това  топлеше сърцето му.

      - Спокоен съм Зарко…ти се справи сине…

      - Ще оправдая доверието ти дядо…

     Един ден поп Минчо не се появи. Зарко отиде до дома му и задумка по вратата. Къщата стоеше притихнала пред него. Никой не се появи и той влезе в стаята. Дядо поп гледаше с оцъклен поглед, а разпятието беше паднало от гърдите му, Зарко заклати глава…

        Камбаната заби на умряло, хората се събраха и изпратиха своя свещеник.

……………..

      Беше слънчево утро.  Зарко отключи катинара и влезе в черковната обител. Един слънчев лъч се беше спрял на сребърния обков на иконата. Богородица. Божията Майка, която кротко се усмихва… Спомни си за първи път, когато пристъпи в черквата и тогава беше Успение Богородично. Тогава за първи път сърцето му се разтвори за духовното… Прекръсти се Зарко и зашепна своята молитва…

         Беше поел да се грижи за своето паство присърце….

                               К р а й