Зарко - 1 част

         - Хайде….пръйййй…   

           Баба Надежда подкара козата пред себе си. Гората се беше раззеленила със свежи и нежни листа, въздухът ухаеше на билки и коприва, слънцето срамежливо надничаше иззад един сив облак. Април беше избутал дългата зима и сега цялата природа беше избуяла и разцъфнала. Диви череши и джанки бяха обагрени в ситни бели цветове.

              Баба Надежда се изкачи още по-нагоре по пътеката и спря до големия камък. Огрян от един слънчев лъч, той белееше като издоено мляко. Тя опря снага до камъка и погледът й се зарея в ниското. Там долу бяха пръснати белите варосани къщи на селото като разпилени пилци на поляна. Баба Надежда беше пъргава и чевръста жена наближаваща седемдесетте. Но беше все още държелива и жилава като кон. Преди няколко месеца погреба съпруга си и като нямаше челяд тя сама изкопа гроба. Останали бяха няколко старци из селото, но никой не дойде да й помогне. Още от младини беше доста устата и не си поплюваше. Ако някой я засегне, че е ялова – да не си й насреща… Попържаше ги така, че всички гледаха да я избягват. Иначе баба Надежда беше уредна и чиста жена. Месеше и готвеше добре, тъчеше и всичко й идваше отръки. В къщата и по двора й беше всичко подредено като по конец. Очите й синееха, но бяха станали воднисто сини, косата й беше прибрана под черна забрадка. Лицето й беше набраздено като кора на дъб, но като го гледа човек вижда една издръжливост и честност. С нейния мъж живяха повече от петдесет години, но баба Надежда винаги го е направлявала, а той кротък и спокоен никога не беше й сякъл думата. И така до онзи ден, когато дядо Михалаки отиде да сече дърва и как едно дърво го повали и …до там. Вечерта не се прибра и на другия ден баба Надежда тръгна към сечището да го търси и го намери проснат по гръб под едно дъб …

       Събра всички сили и завърза дъба за коня, подкара го и  изтъркули  ствола. После издърпа мъжа си и го натовари в каруцата.

  Прибра се късно след икиндия. Що да стори…нямаше време за сълзи… залови се да копае гроб… Слезе до черквата  да обади на попа, после отиде до хоремага и каза на старците, че дядо Михалаки е умрял, а те я гледаха невярващо. Камбаната заби на умряло.

      Тръгна да си ходи у дома баба Надежда и по пътя от очите й закапаха едри сълзи. 

      Зимата беше сурова. Но баба Надежда не се огъна - сечеше дърва, палеше печката, вареше чорби, хранеше козата… Тягостна и дълга й се стори зимата. Особено нощес, когато бързо мръкваше и наставаше една тъмнотия. И в сърцето й ставаше тъмно. Мислите й се разпиляваха на парчета. Прехвърляше през ума си година след година, оживяваха картини от добруването й с Михалаки. Будуваше и се въртеше из леглото до разсъмване. Една нощ сънува как се венчаха с Михалаки. Беше хубава венчавка, свещеникът ги благослови, запалиха свещици... Гайдата писна, тъпанът забумтя...И цялото село се събра в двора им.  Свекърът и свекървата бяха средна ръка, но заколиха две овце и нагостиха всички, лееше се вино и ракия, пяха песни женорята... А тя, млада и хубава невеста ситни на хорото до Михалаки. Стискат се за ръце, очите им греят от вълнение...Гледат се в очите и всичко им е наред... Гледат и билото на планината и им се струва, че всичко може да се постигне и до върха ще стигнат, само обич да има... и да са двамина, заедно... и в здраве и в болест - както редеше свещеникът... А той, мъжът й никога не я нагруби, никота не я нахока, че е ялова. Обичаше я и си мълчеше колкото и да жадуваше за чедо. Въздишаше и палеше тютюна. Ходиха и по врачки, и на аязмо, и по манастири, и по доктори...нищо. Михалаки не я изгони, не й каза лоша дума... благодарна му беше...

      Събуди се и се огледа. Не беше останало нищо от съня й... Стаята беше студена, огънят в печката угаснал... Стегна я сърцето. Все едно клещи имаше в гърдите си... Отвори уста като риба на сухо, едва си пое дъх. Закашля се и се ококори от страх. Замъти й се погледът... потъна сякаш в дън земя...Помисли, че умира...Но това премина по едно време ... задиша както трябва и реши, че се е отървала от онази с косата...

      Затова  баба Надежда понякога губеше надежда за живота си... и  най - вече самотията я потискаше. Смазваше я пустата му самотия. Нямаше с кого две думи да си рече. Имаше няколко старици из къщите, но те й бяха чужди - и по приказки и по разбирания... не й вървеше приказката с тях, само за болежки бърбореха.

         Понякога се утешаваше, че щом Господ е решил така и е прибрал мъжа й, нищо не може да се промени... Кръстеше се и се утешаваше...

    Сега през пролетта, когато всичко се беше пробудило и баба Надежда затаи някаква надежда за бъдещото. Щеше да изкара няколкото години, които й остват по-спокойно... разбра, че и да се сърди на съдбата, нищо не можеше да промени, Михалаки замина...

     Гледаше копривата в краката си и реши да набере един наръч за чорба.

    Ей на, копривата...Пари щом я докоснеш, но дава сили... и аз ще съм като нея... и да ми пари в сърцето все ще намеря сили да се изправя...

       Слънцето вече мина зад облака и силно я напичаше. Тя беше затворила очи и се грееше на топлината. Стана й хубаво на душата. Съблече елека си и го остави настрана.

           Изведнъж чу писък…

              Продължава…