- Хайде….пръйййй…
Баба Надежда подкара козата пред себе си. Гората се беше раззеленила със свежи и нежни листа, въздухът ухаеше на билки и коприва, слънцето срамежливо надничаше иззад един сив облак. Април беше избутал дългата зима и сега цялата природа беше избуяла и разцъфнала. Диви череши и джанки бяха обагрени в ситни бели цветове.
Баба Надежда се изкачи още по-нагоре по пътеката и спря до големия камък. Огрян от един слънчев лъч, той белееше като издоено мляко. Тя опря снага до камъка и погледът й се зарея в ниското. Там долу бяха пръснати белите варосани къщи на селото като разпилени пилци на поляна. Баба Надежда беше пъргава и чевръста жена наближаваща седемдесетте. Но беше все още държелива и жилава като кон. Преди няколко месеца погреба съпруга си и като нямаше челяд тя сама изкопа гроба. Останали бяха няколко старци из селото, но никой не дойде да й помогне. Още от младини беше доста устата и не си поплюваше. Ако някой я засегне, че е ялова – да не си й насреща… Попържаше ги ...