Защо родното кино е бездарно и слабо?

       Този въпрос винаги ме е вълнувал, откакто пораснах, но все се надявах, че причината е в тоталитарната машина, която налагаше и на творците в киното своя неприемлив диктат. Когато демокрацията най-сетне стана факт, за мен нямаше съмнение, че ще се роди най-после българският шедьовър в киното. Тръпно го очаквах. Но ето, че изминаха почти 30 години от "новата ера", а такова събитие не се случи. Нещо повече, българското кино навлезе във фаза на небивал упадък. Днес спокойно можем да затворим всички български кинематографии, без да рискуваме да нанесем какъвто и да е урон на българското филмово изкуство. Просто защото такова изкуство не само че липсва, но липсват даже и епизодични негови елементи. Справедливостта изисква да отбележим, че преди 10 ноември бяха създадени десетина сносни за гледане български филма. Сред тях мога да отбележа "Крадецът на праскови", "Бумеранг", "Козият рог", "Всичко е любов", "Отклонение" и още някои други. И въпреки, че дори и в тези филми не всичко е на нужната висота, все пак те правят чест на българската кинематография. По разбираеми причини в онези времена бе взет курс към пълна иносказателност. Завоалирана до такава степен, че бе дразнеща до смърт. Особено видна беше тази иносказателност във филмите на Рангел Вълчанов, режисьор, нашумял с филма си "Лачените обувки на незнайния воин", който колкото и да се мъчеше да прикрие този факт, бе следовник на Фелини, нерядко следващ и вектора на Емир Кустурица с неговата "Аризонска мечта". От доброто старо време следва да отлича и някои актьори, които полагаха големи усилия да са на висота. Сред тях се открояват имената: Николай Бинев, Георги Чаркелов, Андрей Чапразов, Наум Шопов, Антон Горчев, Васил Михайлов, Иван Андонов, Невена Коканова, Катя Паскалева и др. Тези актьори умееха да се превъплъщават и тях аз смело наричам международни.  Имаше и друга група български актьори, които бих нарекъл местни. Те играеха единствено себе си. Във всеки филм участваха с този си - константен образ. Сред тях поставям: Апостол Карамитев, Петър Слабаков, Георги Парцалев, Георги Калоянчев, Георги Георгиев - Гец, Коста Цонев и други. Както е добре известно, обаче, големите актьори се славят най-вече със способността си за превъплъщение от роля в роля - до неузнаваемост. Конкретен пример от миналото е Лорънс Оливие, а от настоящето - Леонардо ди Каприо.

        Не бива да забравяме и факта, че и световното кино също се намира в голям упадък. Това спомогна, след 10 ноември 1989г., някои български филми да получат международни отличия, включително и в Кан.        

       Има един български актьор, който ярко се откроява от цялото ново поколение наши актьори. Това е Христо Шопов - синът на Наум Шопов. Той получи и международно признание с играта си. Но насочвам читателите на този скромен материал към филма, с негово участие, "Следвай ме", който при съвсем камерен актьорски състав реализира отлична игра и сюжетна смисленост.

       Приведените от мен факти за нелоши български филми не бива да ни залъгват. В масовостта си българският филм се характеризира с рядко слаба - гротескова актьорска игра. Разочарованите зрители бързо напускат салоните, където се прожектират такива филми. А причината е проста. Актьорите са лишени от елементарна естественост в играта си. И всичко това е на фона на претенциозна, но много бездарна режисура. Гледайте и най-тъпия чуждестранен филм или сериал - да речем турски. Ще видите затрогваща актьорска игра, съвършено непостижима за нашите родни актьори. И ще се запитате, както многократно съм се запитвал и аз: на какво се дължи подобна разлика - от земята до небето? Отговарям ви незабавно. Дължи се на липса на всякаква спонтанност. Добре известно е, че в родината ни единственото спонтанно нещо, което се случва, е спонтанният аборт! Как тогава да очакваме актьорите ни да бъдат спонтанни.

        В своето знаменито съчинение - "За живота", Лев Толстой привежда притчата за един любознателен воденичар, който започнал да си задава твърде много въпроси:

1. Защо воденицата мели жито?

И си отговорил - защото камъните се въртят и го стриват.

2. Какво върти камъните?

Водата на реката - отговорил си съобразително воденичарят.

3. Откъде се взема реката?

От планината - отговорил си воденичарят.

4. Откъде се взема планината...?

И продължил да се пита все в този дух любознателният воденичар, стигайки постепенно до космоса и изгубвайки се между звездите... Резултатът бил, че воденицата му спряла да работи.

        Не бих искал да вляза в ролята на любознателния воденичар, но все пак съм длъжен да задам на себе си и на вас, поне следващия въпрос: Защо, все пак, българите не могат никога да са спонтанни? Отговорът е изненадващо прост. Защото са безкрайно страхливи същества. А страхът им е генетична рожба на две робства и на комунистически режим, който караше хората върло да се автоцензурират. Така антиспонтанността стана основна характеристика на българина. Той не смее думичка да обели от себе си, без предварително да поразсъждава над въпроса - какво би могло да му се случи, ако изрече тази думичка. А актьор без спонтанност е като птица без криле.

        От липса на спонтанност страдат също продуценти и режисьори. Най-малкото защото не са сигурни, че спонсорът им ще е продължава да е такъв, ако поемат подобен риск. Затова всичко в българското кино прилича на дете, което се ражда в кувьоз на 6-я месец от бременността. И това - за жалост, няма да се промени никога. Гарантирам ви го!