ЗАЩО СЕ РАЖДАМЕ НА СВЕТА (опит за пиеса, акт 1)

"Живей така, че да умреш не здрав, а щастлив. Тогава ще можеш да се пренесеш в света на своите неосъществени мечти."

Вили ТОДОРОВ,                                                                                                София,   01. 2006 - 09. 2007 г.

Действуващи лица:

Тя - енергична млада жена със стройна фигура, облечена спортно, по домашному съвременно. В някои сцени е с измъчено уморено лице. Говори бодро, приповдигнато, но често с умора в гласа.

Той - мъж на средна възраст, с по-бавни реакции, но които с приближаване на края на пиесата стават по-бързи, спонтанни и непринудено искрени. С леко прошарена коса.

Двамата се свързват и водят диалог по Интернет, но с развитие на действието се държат все по-естествено, като че ли водят непосредствен разговор. Характерен за диалозите им е изненадващият бърз преход от време на време от сериозен тон към размяната на шеговити реплики, които са и на измислен от тях диалект. В средата на сцената е разположен екран, върху който се появяват емотикони от ICQ, изразяващи нямата реакция на героите.      

Мизансцена: симетрично на екрана са разположени две малки маси. Върху едната от тях е разположен компютър, с който работи Тя. Втората е празна и върху нея Той поставя своя лаптоп, свързва го с кабел към Интернет. С развитие на действието той спира да влиза и все по-често зрителите го виждат да работи полу-легнал в кресло. Така до края на пиесата.

Вътрешните гласове на действуващите лица звучат приглушено на фона на съответната песен.

Акт 1. Два лъча от прожектори бавно и последователно осветяват двете маси. Отначало е осветена масата, пред която е седнал Той и съсредоточено работи на лаптопа си. Втори прожектор постепенно осветява другата маса със стационарния компютър. Влиза Тя, спокойно сяда пред него и го включва.

Тя: Ехо... Къде си?

Той: Тук съм. Чаках те.

Тя: Какво си правиш?

Той: Нищо. Преди малко влязох вкъщи.

Тя: Къде беше? Три дена те нямаше.

Той: Бях в командировка. Едва днес се прибрах и бързам да посетя сайта.

Тя: (със скрита гордост) Видя ли, какво написах вчера?

Той: Да. Красиво е. Кога го написа?

Тя: Не е скоро. Преди много години.

Той: Разбирам. А имам ли право да попитам защо?

Тя: (категорично) Не! (кратка пауза) По-късно може би ще ти кажа. Но не сега.

Той: Извинявай! Ти какво прави днес?

Тя: Нищо. Мотах се из къщата. (кратка пауза) Чистих. (кратка пауза) Играх си с децата.

Той: Не ти ли помага някой?

Тя: Така се получава.

Той: Защо?

Тя: (нервирано) Така се получава! Стига за това!

Той: (смутено) Ти си знаеш. Не ми се сърди! Аз просто... просто исках да узная повече за теб!... (кратка пауза). Да те почувствам като човек.

Тя: Не ти се сърдя. (замислено) Извинявай!

Той: Не ти се сърдя. Така реагира само уморен човек.

Тя: Дай да си говорим за нещо друго!

Той: А ти за какво искаш?

Тя: Например, коя е онази, за която си написал толкова неща? Опиши ми я!

Той: Не ми се говори. Може би някой друг път. Просто човек.

Тя: И все пак.

Той: Описал съм я. Помниш ли? Два пъти.

Тя: За нея ли е:

      „Горда осанка. Умни очи.

       Черни коси върху прекрасно тяло.

       И питаш се само ти:

       - Всичко това божеството

        за кого е създало?"

Той: Да. Но има и още.

Тя: Кое?

Той:

Тя: (след кратка пауза) Интересно си я описал. Примамливо и нежно! (с любопитство) Такава ли е наистина?

Той: Впечатляваше с гордата си походка. Знаеше добре, че прави впечатление и с какво точно.

Тя: С какво, според теб? Висока ли е?

Той: Не. Малко по-ниска от мен. Ох, какъв съм и аз! Та ти никога не си ме виждала. Невисока. По-скоро средна на ръст, но изключително пропорционално развита. С вълнуваща сърцата ни гръд и красиви черни коси. Малко под раменете. (замисля се) Ако се видим някога, мога да ти покажа нейната снимка (замълчава)

Тя: (след като се е убедила, че няма да продължи) Ама ти защо млъкна? Разправи ми още! (замечтано) За нещо приятно, например!

Той: Не обичам да споделям, за да не я предам по някакъв начин.

Тя: (недоволно) Е-е-е! Много си особен! Толкова ли няма какво да ми кажеш?

Той: Има. Винаги ще помня, колко мило реагираше, когато сутрин я събуждах.

Тя: (нетърпеливо) Разправяй! Разправяй!

Той: Веднъж я изненадах с думите „Ей, вече е време да отвориш очи и да се протегнеш. А аз няма да се извинявам, че съм те събудил!"

Тя: А тя?

Той: Не очакваше тези думи. Толкова мило и звънко се разсмя!

Тя: А сега? Знаеш ли кой я буди?

Той: Не! Но кой от нейните познати я е будил в смисъла, който разбираме обикновено, това не зная. А и не ме интересува особено! Обикновено търсеше компанията на чужденци, на млади и по-богати мъже.

Тя: (изненадано) Така ли?

Той: Да! Какво странно има? Тя не го крие! Кой може да я осъди, че търси своето щастие така, както го разбира? Според мен - само лицемерите! Или завистниците!

Тя: Интересно!... И какво после?

Той: Имаше някакъв чужденец, който даже дойде в България, за да си прекарат заедно няколко дни.

Тя: (с любопитство) Ти не ревнуваш ли?

Той: Не! Въпреки... че ревността показва само, че не си обичан, а много ти се иска да бъдеш!

Тя: (учудено) Че тогава защо не го правиш? Не си ли противоречиш?

Той: Не! Никога не ревнувам! Няма смисъл. Още повече, че аз не съм бъдеще за нея! (след кратка пауза) Не съм нейното "Утре"! Разбираш ли? Но много се безпокоя, какво може да й се случи!

Тя: Така ли? Какво, например?

Той: Работата е там, че той е от далечна страна. Много далечна! И какво ще й се случи, ако е някаква отрепка, която прави мили очи на млада привлекателна жена, само и само да замине с него там. Представяш ли си нейното бъдеще тогава? Малко бой, една-две седмици секс насила, по всички възможни начини, с него или с още мъже - и край. Ще стане мнооого, мноооого „послушна"! И ще върши всичко, на което я накарат. Нито ще е първата, нито ще е последната. Всички се мислят за умни! Тяло, като нейното, струва скъпо, повярвай ми! И няма да има кой да я защити. Те, онези филми с щастлив край, не са действителността. И колкото да се мисли за умна - светът ще свърши за нея. Или тя самата... Ще се превърне в поредното същество на земята с изгубени илюзии.

Тя: Уф! Много си черноглед!

Той: Помисли сама. Че кой би пристигнал на другия край на земята, в буквалния смисъл на думата, за жена, като нея? Ако е толкова богат, че да може да си го позволи - не би дошъл, защото ще има много и още по-млади и сексапилни момичета на разположение. Тя не е богата дори за нашите разбирания.

Тя: Тогава?

Той: Какво остава - ако е бедняк, който я желае, то тя е срещала, среща и ще среща още много и у нас. Но е прекалено умна, за да си позволи да обикне такъв. Или да си свърже съдбата с него. Следователно той поддържа тази връзка и бе дошъл в България с определена цел. Но едва ли е женитба!

Тя: Че защо мислиш така?

Той: Защото няма пречка да го направят и у нас. Щом толкова я е обикнал и дошъл заради нея в другото полукълбо на Земята. С нейния ум и външност не би имала проблем да накара всеки мъж, дошъл с подобно намерение от другия край на света при нея, да го стори! Жените си имате начини, нали така?

Тя: (категорично) Отново твърдя, че си прекалено черноглед! Или пък завиждаш, че не е с теб, а те е отхвърлила?

Той: Не! Не е това. Знаеш ли, имах една позната като нея. С прекрасно тяло и също толкова горда походка. Всички се обръщаха след нея. Завиждаха на мъжа, който вървеше до нея. Не правеше впечатление на наивна. По-скоро на умна, защото винаги търсеше някаква „сделка", изгода във взаимоотношенията с мъжете. Това не й помогна и се появи сладко бебенце, като „подарък от съдбата".

Тя: И после?

Той: Трябваше сама да се справя с гледането на малкото. Реши да последва млад красавец, уж да се запознае с родителите му и след това да направят сватбата. И той притигна заради нея в страната ни. Купи и златен пръстен, скъпа козметика. Нали знаеш колко лесно е с малко пари по техните стандарти да „завъртиш" главата на момичетата. Познай какво се случи?

Тя: (заинтересована) Не, не мога!

Той: След като напуснали страната, просто я „пуснал по каналния ред" между приятелите си. Дълго време не знаехме какво е станало с нея. Нито родителите й, нито някой от компанията ни. Докато един ден нейните не получили съобщение, че са я открили. Но явно не е изтърпяла всичко или не се е била „подчинила". Разпознаха я само по българския куфар, в който са били нейните дрехи. 

Тя: Какво после?

Той: Нищо! Още не са обяснили на малкото, защо мама никога няма да се върне, за да го прегърне... и целуне! Погребаха я в онази държава, защото дори нямаха възможност да платят всичко по пренасянето й в страната. А и все едно - била в такова състояние вече, че нямаше смисъл да се отвори цинковият гроб.

Тя: Да. Стават такива неща. Но не с всяка, нали?

Зазвучава песента на Journey "When You Love а Women".

Той: Да. Но когато обичаш някого, винаги се тревожиш, какво може да се случи. Та нали любовта не е свързана с това, дали сте заедно или не? Просто обичаш. С цялото си сърце! А тя няма и тук от кого да поиска защита. Защото всеки ще поиска да му се отдаде преди това. И прекрасно знае, че това е единственото, което може да даде от себе си - своето тяло. В такава жена, изпаднала в нужда, нищо друго няма представлява интерес за мъжете, нали? 

Тя: Да! Всичко винаги се свежда до секса... А ти? Ти не я ли идеализираш?

Той: (умислен) Не зная... Не мисля. Но не си първата, която казваш това. Не зная... Просто я

обикнах такава, каквато е. И бих дал много неща само да е щастлива. Дори това да е с друг... а не с мен... Разбираш ли?

Тя: (след кратка пауза) Да. Добре. (замислено, но с любопитство) А дали оценява всичко това? Не мислиш ли, че може би не заслужава всичко това?

Той: Все ми е едно! Аз... просто... я обикнах!

Тя: А тя?

Той: Тя знае. И затова започна да се държи по този начин. И двамата разбираме, че не аз съм нейното бъдеще. А толкова много искам да бях.

Тя: Може би всичко не си заслужава?

Той: Не зная. Просто се случи. Не ми се говори за това.  

Тя: Тогава защо го правиш?

Той: Разбираш ли? Аз съм малко особен! (пауза) Някога ще разбереш или ще ти кажа, защо не съм като другите.

Тя: Сега не искаш ли да ми кажеш?

Той: (след кратка пауза) Знаеш ли? Преди много години Петьофи написа едно прекрасно нещо. Искаш ли да ти го напиша?

Той: Но изчакай да свърша. Става ли? То е само два куплета.

Тя: Става.

Той:

"Щом те зърнах влюбих се в теб,

впламени ме твоя жарък взор.

Пламва тъй, като от мълния ударен,

някой стар, оронил листи бор.

Вярно е - дърво бях разпиляло

стари сухи клони из леса,

но нали, казват, най-ярко

сухите дърва горят. 

Тя: (умислено) Да.

Той: Това бе го написал за своята седемнадесет годишна любима. За Юлия Сендрей.

Тя: А той на колко е бил?

Той: 24-25 годишен. Тя по-късно му става съпруга. Ражда му дете. Обаче Петьофи не може дълго да му се радва.

Тя: Защо?

Той: Загива по време на тяхната революция. Но съвсем скоро се появиха сведения, че като че ли е бил само отвлечен и заточен в Сибир от казаците, които са помагали на австрийците... Къде си? Какво стана?

Докато Той пише, Тя бързо става от мястото си и се втурва навън. След 1-2 минути се връща и започва да разхожда за приспиване бебе. След няколко минути го оставя успокоено зад сцената и отново сяда пред компютъра.

Тя: Бебето се разплака. Трябваше да го приспя.

Той: Разбирам! (след минута мълчание) Знаеш ли, винаги ми се е искало... да те попитам за нещо?

Тя: Питай.

Той: Защо?

Тя: Кое защо?

Той: Защо написа онова мнение?

Тя: Просто така!

Той: Не вярвам! Та аз дори не пиша професионално. Винаги съм бил самия себе си. Може би е твърде глупаво, самоуверено или горделиво. Но аз съм си аз!

Тя: (с любопитство) Кои например?

Той: Ти ги знаеш. Които всички поучават... или обиждат. А иначе аз съм просто човек. И искам да пиша така.

Тя: (по-рязко, прекъсвайки го) И не говори така за себе си!

Той: Но защо? (умолително) Попитах те нещо.

Тя: Не ти ли отговорих?

Той: Не!

Тя: А, да. Прав си! Просто така реших. Хареса ми как пишеш. Близко е до мен и моите чувства в момента.

Той: Защо? Ти обичаш ли? Или обичала ли си без да очакваш, каквото и да е от него?

Тя: Не зная. Не съм мислила за това. Аз просто живея. Обичах един човек, но него вече го няма около мен. Тогава бях много млада.

Той: Той ли е бащата на бебето?

Тя: (леко смутена и припряна) Бебето пак се разрева. Трябва да свършваме. Ще се „видим" утре. Съгласен ли си?

Той: Добре. Утре съм тук. Кога?

Тя: Около 20 - става ли? Лека нощ!

Той: Става! Лека и на тебе! Ще бъда!

Иззад сцената се чува детски плач. Тя излиза забързано. Той остава зад компютъра, докато прожекторите изгасват.

(следва продължение)