Не започвам с "Имало едно време" и не завършвам с "и заживели щастливо". Защо ли? Защото съм обикновено момиче, чиито живот се разливаше по претъпканите ѝ книжни етажерки, които обикаляха стаята, в която прекарвах всеки ден от живота си. Имах една дребна философия за живота:Животът е низ от нелепи и трудно преидолими събития, обвързани в красивата панделка, изтъкана от общата цел на нашите кратки животи... ще спра до тук, защото крайна цел при всеки е различна, а и моята не би допаднала на всички. Четях, защото между книгите са заключени хора, твърде перфектни, за да съществуват, или просто случки, твърде интересни за да се случат в реалността. На всяка страница мастилените петна, внимателно оформени, имитиращи букви, всъщност бяха стъпките на книжните ангели, в които само аз вярвах. Минали, създали съвършенството, върху иначе празните копринени листи и отлетели. Красиво е когато си представите, нали? Дори не се бях замисляла, че сънищата и според хората плашещо отприщеното ми въображе ...