-Да седнем тук!
-Колко е часът?
-Спокойно, няма още 12!
-Да, така е! Твърде рано е...
-Успокой се, Бояна! Човек ще реши, че чакаш нещо съдбоносно. Та, това е мъж, за Бога! Ти дори не го познаваш...
Съдбоносно! Ако знаеше само колко е права! Нима тя ме ориса? Собствената ми приятелка?!
Не зная... всичко стана толкова... неусетно. Като лавина, която безжалостно помита всичко по пътя си. И не оставя изход. Веднъж тръгнала, не можеш да я спреш.
Диана щракна с пръсти на келнер, грозен навик от парижанските й години, и без да се замисли поръча два коктейла.
-Какво правиш? Аз не пия! Още по-малко по това време!
-... или при тези обстоятелства? Стига, момиче, тъкмо ще ти се види по-хубав! - изсмя се тя цинично без да дочака отговор.
Коктейл в 12! Не, не беше моето! Но не исках да споря.
13.30 ч! Колко остава? Цял час! Потопих цялото си съзнание в тълпата от преминаващи хора. В забързания хаос на централната улица, в тракането на токчета, в неспирните разговори от съседните маси. Някъде там долових познат глас... този на Диана. Жан пак се бил прибрал късно и отново без обяснение... нещо за... колата. А, да, бавели я в сервиза вече втора седмица! И куче... щяла да си вземе куче! Диана и куче? Не! Диана и друго живо същество? Стават и чудеса!
Часът наближи. Чух много за по-малко от час, но нищо не ме впечатли до степен да забравя за малко, че ще го срещна.
Дали вече ме чакаше? Дали ще го позная? В чата всичко беше лесно. Часовете минаваха неусетно и за двамата. Сякаш се познавахме от години. Сякаш от предишни животи. За крехките си 20 години не ме беше удрял ток при мисълта за някого. Не бях усещала онзи приятен гъдел и вълнуващо напрежение.
Червеното ми отиваше определено. За този ден се бях спряла на любимия ми цвят - червено бюстие с дълга бяла пола. Какъв контраст! На огън и невинност! Само че не знаех, че огънят тепърва ще се разбушува и ще изгори всякаква невинност...