Завръщане част 2

-Ето го! Там, до оградата!
-Изглежда ми спокоен.
Познах го. Да, това беше той. Деляха ни само няколко крачки, но не спрях. Подминах го, а той сякаш не забеляза. И как би могъл?! Имаше една моя снимка от едно светско събитие, но там гримът и прическата си казваха думата. Сега съм друга. Не, сега съм себе си. Той продължи да се оглежда в очакване на моето пристигане, а аз тайно го погледнах през рамо. Не беше сбогуване, само временно отлагане на неизбежното.
-И да ми се обадиш, ей! Ще чакам подробности. - прошепна съзаклятнически Диана докато спираше едно такси.
Изпратих приятелката си, за да продължа по своя път. А той беше право към него. Приближих го привидно толкова уверена и спокойна, а в мен сърчицето ми се беше свило.
-Здравей! Отдавна ли чакаш?
-Здравей! Да! Всъщност не! Ти, ти не мина ли преди малко покрай мен? Не бях сигурен, че си ти.
-Да, аз бях. Изпратих една приятелка.
Сега сме двамата. Хората около нас нямаха значение. Времето спря. Не откъсвах 
очи от неговите. Просто несъзнателно ги търсех. Те ме плениха от първото "Здравей" и днес още нямам сили да им кажа "Сбогом".
Озовахме се в едно малко, задушевно кафене. Без чужди погледи. Странно как човек среща някого за първи път, а има чувството, че го е познавал цял живот. Сякаш предвижда всяка негова история, пренася се мислено в неговия свят. И някак си тайно си пожелах един ден неговият да стане нашият свят. Попивах всяка негова дума, всеки жест. А капучиното ми изтиваше... не обърнах внимание. Увлечена в разговора, не спирах да си играя със сламката, но дори не забелязвах.
-Май кафето не ти харесва! - намигна с усмивка той.
-Кафето? А, да! Всъщност бях забравила за него. - засмях се леко виновно пред любимата ми напитка.
-Е, нищо, тъкмо ще удължим моментът.
Само аз ли видях онзи блясък? Да, през годините той беше само за мен!

-Да вървим!
-Къде?
-По-навътре в моя свят..
Бях готова да отида навсякъде с него. Доверих му се изцяло. Без страх, без колебание.
Качихме се в колата и поехме в неизвестна за мен посока. Навън падна мрак. Карахме по улиците на неговото детство, показа ми мястото, където е израснал, разходи ме под светлините на уличните лампи. Нощта беше топла и отрупана със звезди. Там небето беше различно. Да бях го погледала по- дълго с него! Още тогава разбрах, че заедно правим нещата по-красиви...