ГЛАВА ОСМА
Утрото настъпи тихо. Слънчевите лъчи заиграха по лицето на Мич и той се събуди. До него тихо спеше Боби. Той се наведе и внимателно, без да я събужда я целуна. Стана, изми се и отиде да донесе нещо за закуска. Боби се събуди. Бе спала толкова добре... Чувстваше се защитена. Мич го нямаше и това я разочарова, но на вратата се почука.
- Влез - бе медицинската сестра.
- Време е за инжекцията Ви.
- Колко още такива имате да ми правите?
- Тази и още две. До довечера ще приключим.
- Чудесно - вратата се отвори и Мич влезе с топли закуски и кафе.
- Четеш мислите ми, може би? - тя го целуна, а сестрата се усмихна и излезе.
- Хапни си.
- Снощната приказка ми хареса.
- За щастие не е приказка! Днес трябва да се заема със задачата си. Ще се видим едва утре сутринта. Предстои ми много работа - на вратата се почука.
- Влез.
- Добро утро, госпожо, доставка на цветя за вас. Къде да ги поставя?
- Още цветя? О... не... поставете ги, където намерите място - след пет минути цялата стая отново бе пълна с кошници различни цветя. Мич гледаше недоумяващо. Накрая ù поднесоха само букет с послание. Боби го отвори и зачете.
„С пожелания за бързо възстановяване и хиляди извинения към бъдещата принцеса на Папуа! Твоят нещастен принц.”
- Какво означава това? - попита Мич.
-Този мъж се опитва да ми направи предложение за брак.
- А ти как му отговори?
- Не съм го направила още - в този момент на вратата се почука и влезе Принца.
- Ваше Величество?! - Боби не го очакваше. А Мич стана от леглото.
- Здравей, мила Боби... - той се наведе и я целуна по челото - Виждам, че имаш посетител?
- Здравейте, Ваша чест.
- Доколкото си спомням, с Вас имаме уговорка и се надявам да я спазите.
- Ще я спазя. Но и аз Ви споменах, че имам личен ангажимент.
- Надявам се, че не притеснявате бъдещата ми годеница. – той се обърна към Боби - Една принцеса трябва добре да подбира приятелите и обкръжението си! Сега ще Ви помоля да ни оставите насаме с госпожицата. Приятен ден - Мич бе почервенял от ярост! Но как си позволява?! Какво като е принц?!
- Желая Ви приятен ден!
- Мич, моля те обади ми се... - едва успя да каже Боби. Той излезе от стаята и се отправи към офиса на коли под наем. Този човек не излизаше от мислите му! Годеница?! Та той току що се е запознал с нея... Не можеше... не трябваше... А какво си бе въобразил той? О... Боби... не искаше да я загуби! Тази жена го правеше щастлив!
Боби лежеше и гледаше принца недоумяващо.
- Трябваше да се погрижа да Ви оставят на мира, мила моя...
- И защо решихте, че този човек ми досажда?
- Той не би могъл да отговори на изискванията Ви и да се мери с един принц!
- Защо му казахте, че съм Ви годеница?
- Та Вие приехте.
- Не си спомням да съм отговаряла на въпрос свързан с женитба.
- Но, мила моя, нали коментирахме, че получавате ексклузивни права върху репортажите, когато станете моя годеница. Затова съм дошъл и да Ви донеса пръстена, достоен за една принцеса.
- Ваше Величество, аз не желая да ставам принцеса. Има толкова много подходящи жени за вас! За съжаление не съм една от тях!
- Повярвайте ми мила, те не ме интересуват! А и аз сам преценявам кой е подходящ за мен.
- Моля Ви, не ме разбирайте погрешно... Аз съм свободен дух! Обичам да пътувам, да се забавлявам, а за Вас такава показност е недопустима!
- И смятате, че този човек ще Ви осигури живота, който искате?
- Така смятам!
- Обиждате ме!
- Далеч съм от мисълта дори. Но моля Ви, не решавайте вместо мен – принцът бе почервенял. Не обичаше да му се противоречи! Та той бе принц и думата му бе заповед. А Боби погледна навън и една мисъл я порази. Каква бе връзката на Мич с този човек? Журналиста в нея заговори - В същност, бих искала да Ви попитам нещо... – тънко стъпваше тя.
- И... какво е то?
- Каква е истинската цел на посещението Ви на този остров?
- Нищо не Ви убягва, нали? - той бе изумен. Тази жена се бе домогнала до него по някакъв начин и сякаш четеше мислите му. Точно такава жена искаше до себе си! - Годишните празници.
- Нека не се заблуждаваме... Те свършиха. Защо останахте?
- Заради Вас. Та Вие ми спасихте живота!
- Ваше Величество, аз не съм малко дете! Г-н Мич Блестър е един от най-добрите археолози в света. Не случайно е тук и доколкото разбрах, имате договорка. Каква е тя?
- Това е въпрос на национално наследство. И... той не Ви засяга. Но... Ако станете принцеса на Папуа, ще знаете много повече!
- Вижте, Вие сте симпатичен човек, но за сетен път ще Ви отговоря, че не аз съм ВАШАТА принцеса.
- Това ли е окончателният Ви отговор?
- Да.
- И все пак - ще Ви оставя да си помислите. Едно такова решение не се взема изведнъж! Сега ще Ви пожелая скорошно оздравяване - той стана и излезе от стаята. В колата го чакаха. – Да тръгваме! - колата потегли към резиденцията. Там - в подземията го чакаха с извършителя на атентата. Мъжът седеше на един стол по средата на огромна стая в подземието. Една лампа осветяваше лицето му, което бе безизразно. Принцът слезе по стъпалата заедно с Кадах и още двама бодигарда. Яките мъже застанаха на почтително място от двете страни на клетника.
- Искам да знам, кой ти поръча убийството ми? - човекът гледаше тъпо в една точка, незнайно къде напред в тъмнината. - Аз съм делови човек. Хайде да сключим сделка! Ти ми казваш кой ти поръча убийството, а аз те пускам да си ходиш. - мъжът погледна Кадах със страх и отново заби поглед в нищото. - Добре... не искаш да ми кажеш. Да не би да си забравил? - отново нямаше отговор. - Момчета, припомнете му какво стана... - двамата бодигарда се нахвърлиха отгоре му и започнаха да го удрят. Клетникът само пъшкаше от болка, но и звук не се отрони от устата му!
- Достатъчно! Е, сега спомни ли си? - дивият поглед на затворника прониза Кадах, но не отрони и думичка. - Брей, че плитка памет имаш... Момчета, не му е било достатъчно! - двамата яки мъже се нахвърлиха отново отгоре му. От устата и носа му течеше кръв и навсякъде по тялото имаше вече огромни оттоци, но... отново не проронваше и думичка а само виеше от болка.
- Достатъчно! Така, така... Май ще те оставим малко да си помислиш! Не мога да разбера защо не приемаш сделката? - мъжът реши да каже нещо, но Кадах се нахвърли отгоре му! Хвана го за косата и дръпна силно главата му назад. Удари му шамар и се развика:
- Казвай, куче! Кой те прати? - затворникът го гледаше уплашено до смърт и трепереше. Кадах го пусна и се дръпна от него. Тогава клетникът извика „ АЛЛАХ” и от устата му излезе пяна. Тялото му започна да се тресе в конвулсии и след пет секунди вече беше мъртъв!
- А... по дяволите!!! Какво стана? Откъде се взе това? - недоумяваше принцът. - Момчета, вие проверихте ли го?
- Да! Нямаше нищо в себе си.
- Виждал съм как наемните убийци си слагат капсула с отрова в зъба и когато попаднат в плен я строшават със зъби... - Кадах бе много убедителен. - Затова може би не сте го забелязали!
- Ах... по дяволите! Трябваше да го разпитам! Сега започваме отново от нула!
- За съжаление!
- Да вървим! Вече не можем да направим нищо. Момчета, почистете тук.
© Милена Карагьозова All rights reserved.