Човек, разбира се, може да се събуди и с ябълка. Това значи, че няма цигари. Иначе от какъв зор ще се буди с ябълка?!

Не, човекът по принцип може да се буди и с ябълка, обаче аз - в частност - не мога. Ясно е - ще се ходи до магазина. И понеже ще забравя да купя и други неща, ще се ходи два пъти. Преди да съм опушила дробовете си сутрешно, изобщо не ми функционира мозъкът, няма как да се сетя какво още трябва да купя. Докато препускам до безкрайно-далечния магазин, ще се сетя, че човек може да се събуди и с джогинг, но не и аз. Или поне не днес. Вчера също. Може би утре... някое... И докато тичам към магазина, ще се сетя, че всъщност не пуша от няколко години... Което е странно, защото всяка сутрин се будя с неистовото желание да запаля  цигара. Съвсем изтрещях в това глухо село. Май съм от малкото, които обичат самотата, обаче тук е толкова самотно, че чак е зловещо. Като прибавим и съседното гробище, картинката става направо злокобна. Всички околни къщи са далеч от моята, май къщите на мъртвите са най-близо. Макар че не виждам какво да се оплаквам от тях - толкова са кротки,  нито веднъж не са вдигали шум в неподходящо време. Само живите понякога ми досаждат с излишни емоции. Сега са кротки. Кой ходи на гробище между Игнежден и Ивановден? Кротки са и в къщите наоколо, не за друго, а защото снегът така сито е навалял, че децата им го използват за оправдание да не дойдат за Коледа, поне прасенцата им да отнесат, а  за истинските стопани да оставят само главата и краката - за някоя чорбичка. Странни хора са това селяните...

Което ме подсеща, че аз сигурно също съм станала странна според принципа за уседналост. Или може би не, винаги съм си била малко налудничава... Снегът се топи от декемврийското слънце  през деня и  вечер замръзва - истинска поледица.  Но у дома е топло, печката бумти и мирише на дърва и ябълки.

Тук май винаги е мирисало така. На дърва, на ябълки и на шарена сол от торбичките, в които са сушени подправките. На здравец, който расте под прозореца и на лавандула от сандъчето, което лично засадих на перваза до елхичката в саксия, която сега грее със златните си топчета и гирлянди.

Харесвам зимата тук. Толкова е бяло всичко. Чемширите са лесни - зимата им е ушила дебели юргани и ги е завила, приличат на бели топки. Но за черешата е трябвало истински майстор-шивач -  всеки клон е обвит в отделно ръкавче, не е пропусната нито една вейчица... Пътеките са затрупани. Мога да ги изчистя, но още не искам да разрушавам бялата приказка. Вечер, само на светлината, идваща от снега, всичко изглежда синкаво. Освен пламъчетата от печката, които танцуват по бялата мазилка на тавана. Те са оранжеви. Лежа с отворени очи в голямото орехово легло и гледам танца на пламъците по тавана, слушам как стене зимната хала отвън... А аз мълча... и даже куче нямам...